— За какво ли е използвала това помещение? — попита тя.
— Според мен това е ритуална зала за медитиране или за правене на магии.
— Господи! — Ив поклати глава и се върна в спалнята. — Първо ще проверим записите на видеотелефона й. Ако апартаментът е бил празен, може би някой й се е обадил и това я е изплашило до смърт. Влязла е направо в спалнята — замислено промълви тя и се приближи до видеотелефона върху нощното шкафче. — Може би е възнамерявала да отиде в онази стая, след като се преоблече и се поуспокои. Ръцете й са били празни, когато е излязла от сградата. Следователно не се е прибрала само да вземе нещо.
Включи видеотелефона и поиска да чуе последното обаждане. Разнесе се монотонно, ритмично припяване.
— По дяволите, какво е това?
— Нямам представа. — Видимо обезпокоена, Пийбоди се приближи до нея.
— Повторение на записа — нареди Ив.
„Чуй имената им. Чуй имената им и се страхувай от тях. Локи, Велзевул, Бафомет. Аз съм унищожение. Аз съм мъст. In nomine Dei nostri Satanas Luciferi excelsi. Възмездие за теб, която се отклони от Закона. Чуй имената им и се страхувай.“
— Стоп! — Ив неволно потръпна. — Велзевул… това е Сатаната, нали? Мръсниците са си правели ужасяващи шеги с Алис. Измъчвали са я. Самата тя беше на ръба на психическото разстройство. Не е чудно, че е побягнала от апартамента. Искам данни за мястото, откъдето се е обадил човекът, с когото Алис е разговаряла преди да излезе. — Тя стисна устни, когато информацията се появи на екрана. — Обаждането е от автомат, намиращ се на ъгъла на Десета улица и Седмо авеню. Мръсници! Алис е отивала при тях.
— Повтарям, че улицата беше празна — заяви Пийбоди, която забеляза гневния поглед на Ив. — Въпреки дъжда и мъглата щях да забележа, ако някой причакваше Алис. Не видях нищо, освен някаква котка.
Сърцето на Ив подскочи.
— Котка ли?
— Да, зърнах някаква котка, но на улицата нямаше никого.
— Господи! — Ив отиде до прозореца. Внезапно бе почувствала, че се задушава. На перваза видя лъскаво черно перо. — Котка и врана — промърмори. Извади от чантичката си пинсети и поднесе перото към лампата. — В Ню Йорк все още се срещат врани. Врана и гарван са названия на една и съща птица, нали?
— Така мисля.
— Запечати перото в специално пликче за веществени доказателства. Ще го изпратим в лабораторията за анализ. — Ив потърка очи, сякаш да прогони умората. — Поискай от компютъра адреса на Бренда Воджински, майката на починалата.
— Слушам. — Пийбоди извади портативния си компютър, но преди да го включи, заяви със засрамено изражение: — Лейтенант, дължа ви извинение заради думите и поведението ми преди малко.
Ив извади диска от видеотелефона и го запечати в прозрачно пликче, сетне Отговори:
— Не си спомням да си ме обидила или да си се държала непристойно. — Изгледа я втренчено и добави: — Тъй като записващото устройство е включено, направи още няколко снимки на апартамента.
Пийбоди кимна, разбирайки намека й.
— Знам, че устройството работи, лейтенант. Искам в протокола да бъде записано, че съм проявила неуважение и неподчинение към по-висш офицер.
„Упорита горделивка“ — помисли си Ив и едва се въздържа да не изругае.
— Няма такова нещо, полицай.
Пийбоди тежко въздъхна и промълви:
— Държах се отвратително и непрофесионално. Не бях на себе си и не знаех как да се справя с положението. Едно е да видиш труп, друго — да убият пред очите ти някого, когото си изпратен да проследиш.
— Признавам, че бях груба към теб.
— Вярно е. Точно така трябваше да постъпите. А пък аз си помислих, че изобщо не ви е грижа за младата жена, щом така хладнокръвно си гледате работата. Сгреших и ви моля да ме извините.
— Извинена си. А сега за протокола: изпълнявала си нарежданията ми и си се подчинявала на установената процедура. Нямаш никаква вина за случилото се. Не би могла да го предотвратиш. А сега престани да се самообвиняваш и ми помогни да открием виновника за смъртта на Алис.
Ив си мислеше, че дъщерята на ченге сигурно знае, че когато в пет сутринта на вратата й почука полицай, навярно ще й съобщи най-лошото. Оказа се права. Щом Бренда я позна, възкликна:
— Боже мой! Какво се е случило? Мама ли е починала?
— Не, госпожо Воджински. — Ив знаеше, че трябва веднага да съобщи ужасната новина, все едно ампутираше гангренясал крайник. — Става въпрос за Алис. Може ли да влезем?
— Алис ли? — Жената примигна, олюля се и се подпря на вратата.
— По-добре да влезем и да поседнем. — Ив нежно я хвана под ръка и прекрачи прага.
— Алис ли? — отново попита госпожа Воджински. Безизразните й очи помръкнаха, от тях рукнаха сълзи, които обляха изкривеното й от мъка лице. — Не, не може да бъде! Алис, детето ми!