— Теб. — Ив се изчерви, когато забеляза как съпругът й иронично повдигна вежда. — Знам, че е късно и че си имал тежък ден. Мислех си, че ако се любим… ще се пречистим от покварата, полепнала по телата ни. — Тя смутено се обърна и впери поглед в екрана. — Глупаво е, нали?
Рурк си каза, че все още не беше свикнала да иска каквото и да било, а на глас изрече:
— Предложението ти едва ли може да се нарече романтично. — Сложи ръце на раменете й и започна да я масажира. — Но изобщо не е глупаво. — Нареди на компютъра да се изключи, завъртя стола и подаде ръка на съпругата си:
— Да си лягаме.
— Рурк! — Тя го прегърна и се притисна към него. Необяснимо защо видяното в клуба я беше изплашило. И все пак докато Рурк беше до нея, нямаше от какво да се страхува. — Обичам те. — Нежно се усмихна и го погледна в очите. — Все по-лесно ми е да го изрека. Май започва да ми харесва.
Той се засмя и я целуна по брадичката, сетне прошепна:
— Ела в леглото и отново ми го кажи.
Ритуалът беше древен, предназначението му — злокобно. Загърнати с наметала, скрили лицата си зад маски, членовете на братството се събраха в тайното помещение. Долавяше се силната миризма на прясна кръв. Високите пламъци на черните свещи потрепваха и по стените танцуваха сенки, сякаш пълзяха паяци, преследващи жертвите си.
Тази вечер Селина беше избрала тя да бъде олтар. Лежеше гола, между разкрачените й бедра стоеше запалена свещ, а върху гърдите й беше поставена купичка с кръв от животно, убито при жертвоприношение. Хвърли поглед към сребърния съд, преливащ от банкноти и кредитни жетони, с които членовете на братството бяха заплатили за честта да принадлежат към него. Сега тяхното богатство й принадлежеше. Господарят я беше спасил от мизерията и я беше довел тук. Дал й бе власт и й бе позволил да живее в охолство. Беше готова да продаде душата си заради могъществото и богатството.
Тази нощ я очакваше допълнително удоволствие. Тази нощ някой щеше да умре и в нея да се влее силата от разкъсаната плът и от пролятата кръв. Селина знаеше, че присъстващите не ще си спомнят какво се е случило. Беше прибавила наркотици към виното, смесено с кръв и знаеше, че тези хора ще сторят и ще кажат всичко, което им заповядаше Господарят.
Само на нея и Олбан бе известно, че ТОЙ е поискал да извършат жертвоприношение в името на безопасността му. Двамата с радост бяха приели.
Присъстващите я заобиколиха. Все още носеха маски и ритмично се полюшваха, хипнотизирани от наркотика, дима и от монотонното пеене. До главата й стоеше Олбан с маска на глиган, в ръката си стискаше ритуалния нож атаме.
— Прекланяме се пред единствения Господар — произнесе той със звънкия си и мелодичен глас.
А членовете на братството отговориха:
— Сатаната е единственият господар.
— Каквото принадлежи нему, принадлежи и на нас.
— Аве, Сатана.
Олбан взе купичката и впери поглед в очите на Селина. Извади меч и последователно го вдигна към четирите посоки на света, за да извика владетелите на ада, които носеха странни имена. Присъстващите шепнешком ги повтаряха. В почернял от дим казан, поставен върху мраморна колона, гореше огън.
Селина започна да стене.
— Унищожи враговете ни.
„Унищожи ги“ — мислено повтори тя.
— Донеси болести и страдания на онези, които, ни мислят зло.
„Неописуеми страдания“ — помисли си Селина и закрещя, щом Олбан я докосна.
— В твоето име вземаме онова, което желаем. Смърт на слабите. Щастие на силните духом.
Той отстъпи една крачка и макар да имаше право пръв да обладае жената-олтар, направи знак на Лобар и промълви:
— Заслужаваш награда за верността си. Вземи тази жена. Дай й удоволствие и я накарай да страда.
Младежът се поколеба. Нали първо трябваше да извършат жертвоприношението. Трябваше да заколят козата. После погледна към Селина и съзнанието му, замъглено от наркотиците, сякаш престана да функционира. Виждаше пред себе си само жената. Мръсницата, която предизвикателно го наблюдаваше със студените си очи.
Хрумна му, че сега е моментът да й докаже мъжествеността си. Няма да й позволи да го унижава и да му се подиграва като миналия път.
Сега ще й покаже кой от двама им е по-силен.
Съблече робата си и пристъпи към жената-олтар.
Осма глава
Когато чу звънеца, Ив се опита да запуши ушите си, сетне изруга и възкликна:
— Нали не е дошло време да ставаме? Та ние току-що си легнахме?
— Това е сигналът на алармената система.
— Какво? — Тя седна в леглото. — Нашата алармена система ли?
Рурк утвърдително кимна, докато обуваше панталоните си. Ив машинално посегна първо към оръжието, после към дрехите си и отново попита: