— Мисля, че успях да го сплаша и да го убедя да не предприема нищо на своя глава.
— Далас, от личен опит знам, че момчетата на неговата възраст не се плашат лесно.
— Съгласна съм. Затова ми се иска да бъде поставен под наблюдение и да го охраняват. Позволих си сама да уредя този въпрос.
Командирът повдигна вежда.
— Може би е по-точно да се каже, че Рурк го е уредил.
Младата жена скръсти ръце и заяви:
— Момчето ще бъде под наблюдение.
— Засега ще оставя нещата в твои ръце. — Облегна се на стола и промърмори: — Май спомена за някакво портативно устройство, измайсторено от хлапето, с което то успяло да обезвреди системата за сигурност на крепостта, наречена твой дом.
— Да, изобретението му е гениално.
— Къде е уредът? Надявам се, че не си му го върнала.
— Да не съм луда! — възкликна Ив и се почувства така, сякаш я бяха плеснали през ръцете. — Дадох го на Рурк. — Внезапно осъзна какво е казала в гнева си и потръпна.
— Дала си го на Рурк, така ли? — Уитни не успя да се въздържи и гръмко се разсмя. — Това е върхът. Сама си пуснала вълка в кошарата. — Забеляза гневно присвитите й очи и сподави смеха си. — Е, не ме гледай така. Опитвах се да се пошегувам.
— Много смешно! Ха-ха-ха! Ще ви го върна.
— Не искам да те засегна, Далас, но можем да се обзаложим. Залагам стотачка на Рурк. Знай, че високо оценявам помощта, която съпругът ти оказва на полицията.
— С ваше разрешение няма да му предам думите ви, защото ще се възгордее. — Ив разбра, че разговорът е приключил и се изправи. — Сър, Франк е бил невинен. Хората от отдела по безопасност ще го потвърдят. Много по-трудно е да се установи дали е починал от естествена смърт или е бил убит. Необходима ми е помощта на капитан Фийни.
— Отлично знаеш, че ще се справиш и сама. Разбирам чувствата ти, но засега разследването ще остане поверително. Нищо чудно един ден да заемеш мястото ми — продължи той и забеляза смайването на младата жена. — Ще се наложи да взимаш трудни решения. Знай, че е еднакво неприятно както да предприемаш непопулярни мерки, така и да ги изпълняваш. Дръж ме в течение.
— Слушам, сър. — Когато излезе от кабинета на Уитни, Ив си каза, че не би искала да бъде на негово място и да поема на плещите си цялата отговорност.
Десета глава
Първата й работа беше да уведоми по видеотелефона родителите на Лобар. След като приключи разговора, тя се замисли. Беше смаяна от реакцията им. Лицето на жената бе останало безизразно, сякаш й съобщаваха за смъртта на непознат, не на собствения й син. Благодари учтиво на Ив, не зададе никакви въпроси и пожела ковчегът с тленните останки на младежа да бъде изпратен в родния му град. После добави, че ще му устроят прилично погребение.
На Ив й хрумна, че биха сторили същото за любимото си куче.
Питаше се какво ги е направило толкова безчувствени и дали изобщо са обичали сина си. Какво изпитваха? Защо майката на Алис беше сломена от скръб, а тази жена не беше проронила нито една сълза, научавайки за смъртта на детето си.
Какви ли чувства са вълнували собствената й майка, когато я е родила? Дали е била щастлива или е изпитвала облекчение, че се е освободила от съществото, което месеци наред е носила в утробата си?
Нямаше никакви спомени за нея, никога не бе почувствала женска ласка. Кошмарното й детство беше свързано единствено с баща й, който непрекъснато пътуваше и я Държеше заключена в мизерни стаи. Бащата, който системно я изнасилваше. Споменът за него не избледняваше, въпреки че години наред несъзнателно се беше опитвала да го заличи от паметта си.
„Може би на определени хора е съдено да се борят с живота сами, без помощта на родители“ — каза си и тежко въздъхна.
Все още обзета от мрачни мисли, тя позвъни на доктор Майра. Успя да накара секретарката на психиатърката да й запише час за следващия ден, макар жената да твърдеше, че графикът е запълнен. Грабна чантата си и се обади на Пийбоди да я чака на входа на управлението.
Когато паркира пред сградата на Селина, забеляза, че лицето на сътрудничката й е напрегнато. Развеселено си помисли, че навярно Пийбоди се страхува от магическите способности на Селина Крос. Небето внезапно притъмня, заваля студен дъжд. Леденият вятър свистеше из улиците, наподобяващи планински каньони, и щипеше лицата на двете жени.
Някакъв човек с черен чадър тичаше по отсрещния тротоар, сетне влезе в магазин, на чиято врата беше изрисуван ухилен череп, под който се мъдреше надпис „Чудодейни лекове“.
— Подходящ ден за посещение при служителката на Сатаната — промърмори Пийбоди. Опитваше се да не издава страха си, но непрекъснато опипваше стръкчето вълшебна билка в джоба си. Майка й беше заявила, че тази билка предпазва от черна магия. Безстрашната Пийбоди очевидно беше повярвала в съществуването на магьосници.