— Родителите му изявиха същото желание, а те са с предимство.
Когато излязоха на улицата, дъждът валеше като из ведро. Ив едва изчака вратата да се затвори зад тях и се обърна към сътрудничката си:
— Какво знаем за този Олбан?
— Почти нищо. — Пийбоди побърза да се качи в колата и моментално се почувства по-добре. Глупаво беше да се надява, че никога повече няма да стъпи в зловещата сграда и все пак й се искаше надеждата й да се сбъдне. Най-странното е, че този човек няма друго име, освен Олбан.
— Сигурна съм, че ако се поразровим, ще открием по-подробни сведения за него — измърмори Ив, докато барабанеше с пръсти по волана. Внезапно си спомни как навремето беше проучвала друг съмнителен човек и не бе открила почти нищо, освен че единственото му име е Рурк.
— Опитай се да намериш още нещо — посъветва сътрудничката си и подкара автомобила. Пийбоди послушно включи портативния си компютър, а Ив замислено отбеляза: — Странно, в този участък няма никакво движение. — Зави зад ъгъла и моментално попадна в улично задръстване, причинено от проливния дъжд. Минувачите забързано вървяха по тротоарите или търсеха подслон във входовете. Двама конкуриращи се улични търговци се криеха под раздърпаните платнени навеси на сергиите си и си разменяха враждебни погледи.
— Сякаш всички инстинктивно избягват да минават от тук. — Пийбоди неспокойно се озърна, сякаш очакваше да види, че ги преследва чудовище. — Около онази сграда витае нещо зловещо.
— Глупости! Това е съвсем обикновена постройка.
— Съгласна съм, ала знам, че понякога сградите заприличват на обитателите си.
Някаква кола зави иззад ъгъла, шофьорът натисна клаксона, за да предупреди пешеходците, забързани да пресекат улицата. Някои го изругаха, други използваха неприлични жестове, един от минувачите дори го заплю.
От вентилационните шахти излизаха облаци пара и се смесваха с вонящия дим от подвижен грил, чийто собственик с мъка си пробиваше път през тълпите изнервени от дъжда пешеходци. След като се бе изкачил до първото ниво, най-близкият уличен ескалатор внезапно блокира, хората върху него залитнаха и заругаха.
От преминаващия над улицата въздушен туристически автобус се разнесе весела мелодия. Певецът описваше колко хубаво е да се живее в големия град.
Пийбоди дълбоко си пое въздух, сякаш искаше да се пречисти от атмосферата в дома на Селина. Внезапно се почувства щастлива, че е в сърцето на арогантния и пренаселен Ню Йорк, който така добре познаваше. Обърна се към Ив и доразви теорията си за сградите.
— Жилището на Рурк е типичен пример за онова, което ти казах. Къщата е великолепна, елегантна и всява респект, едновременно е някак секси и доста загадъчна. — Тя се взираше в монитора на портативния компютър, затова не забеляза, че Ив развеселено я изгледа. — А пък домът на родителите ми е светъл, уютен и в стаите понякога цари безпорядък.
— Питам се как ли изглежда твоето жилище, Пийбоди?
— Като място за временно пребиваване. Лейтенант, имам затруднения със захранването… — Преди да се е доизказала, Ив се приведе и удари с юмрук таблото на колата. На екрана се появи неясно изображение. — Сега е малко по-добре — заяви Пийбоди и поиска информация за Олбан.
ОЛБАН. ДРУГО ИМЕ НЕИЗВЕСТНО. РОДЕН НА 3–22–2020 В ОМАХА, НЕБРАСКА. НОМЕР НА ЛИЧНАТА МУ КАРТА 3166-ЛПТ–99. РОДИТЕЛИ — НЕИЗВЕСТНИ. СЕМЕЙНО ПОЛОЖЕНИЕ — НЕЖЕНЕН. НЕ Е ИЗВЕСТНО КАКВО РАБОТИ. НЕ РАЗПОЛАГАМЕ С ДАННИ ЗА ФИНАНСОВОТО МУ СЪСТОЯНИЕ.
— Интересно. Изглежда, че живее на гърба на Селина. Компютър, искам полицейското му досие.
НЯМА ТАКОВА.
— Какво образование е получил?
НЯМАМЕ СВЕДЕНИЯ.
— Нашият човек добре е прикрил следите си или някой му е помогнал да го стори — замислено промълви Ив. — Невъзможно е да бъдеш на четирийсет години и в полицейския компютър да няма данни за теб. Очевидно Олбан има влиятелни приятели.
Хрумна й, че точно сега най-много се нуждае от Фийни. Компютърният гений положително щеше да открие повече информация. Ала не й оставаше друг избор, освен отново да потърси помощта на съпруга си и да го забърка още повече в тази зловеща история.
Спря колата пред магазина „Спирит Куест“ и се намръщи, когато видя, че е затворен.
— Изтичай да погледнеш, Пийбоди. Може би собственичката е вътре.
— Имате ли чадър?
Ив повдигна вежда.
— Какво, шегуваш ли се?
Сътрудничката й мъченически въздъхна и изскочи от колата. Зашляпа през големите локви, приведена под проливния дъжд, сетне надникна през витрината. Обърна се, отрицателно поклати глава и направи кисела физиономия, когато Ив й направи знак да провери в апартамента, намиращ се над магазина. Тежко въздъхна и се закатери по нестабилната метална стълба. След няколко минути се върна и докладва: