— Сигурно. И тъй, съседката ти затвори в шест. Какво се случи после?
— Ами… заедно с онзи, дето живее с нея, тръгнаха по улицата. Не се качиха на никакво превозно средство.
— А днес виждал ли си я?
— Като се замисля, май не съм. Нали знаете, жилището й е над магазина. Аз живея в другия край на града. Убеден съм, че личният живот не бива да се смесва с деловите отношения.
— Някой от нейните хора посещава ли кафенето?
— Не. Обаче клиентите й се отбиват тук. А пък моите прескачат до магазина й да си купят талисмани и амулети. Със съседката се разбираме. Не ми създава проблеми. Дори купих от нея подаръка за рождения ден за съпругата ми. Красива гривничка с цветни камъни. Цената й беше доста солена, но жените си падат по лъскавите дрънкулки. — Захвърли парцала и се престори, че не чува, когато някакъв клиент си поръча кафе. — Хей, да не би съседката да е сгазила лука? Според мен това е невъзможно. Жената е доста странна, но е напълно безобидна.
— Какво ще кажеш за момичето, което доскоро е работело в магазина? Русокоса девойка на около осемнайсет.
— Онази дето приличаше на привидение ли? Виждах я всеки ден. Беше много смешна. Все се озърташе, като че очакваше да я нападнат в гръб.
„Точно това се е случило“ — помисли си Ив.
— Благодаря за информацията. Ако видиш Изида да се прибира, обади ми се. — Тя му подаде картичката си заедно с няколко кредитни жетона за кафето.
— Разбира се. Ама не искам да й навредя. Бива си я, макар да е магьосница. Хей, сетих се още нещо — извика той и Ив се обърна. — Като заговорих за вещици, внезапно си спомних, че преди няколко вечери, точно като затварят, видях нещо шантаво.
— Какво?
— Ами… някакъв човек. Е, може да беше и жена. Не моя да кажа с точност, защото човекът беше загърнат с черна мантия с качулка. Стоеше неподвижно на тротоара и се взираше в магазина. Честно да ви кажа, тръпки ме побиха. За да не мина покрай него, извървях двойно по-голямо разстояние до автобусната спирка. Обаче най-странното бе, че по едно време се обърнах, а тротоарът беше празен. Нямаше никой, освен някаква котка. Шантава работа, нали?
— Да — замислено промълви Ив.
Докато вървяха към колата, Пийбоди отбеляза:
— Странното е, че и аз видях котка на улицата, когато беше убита Алис.
— Нищо чудно, този град гъмжи от бездомни животни — отговори Ив. Внезапно си спомни за черната котка, която Рурк беше прогонил. Опита се да пропъди зловещия образ и се обърна към сътрудничката си:
— По-късно отново ще потърсим Изида. Искам да разговарям със съдебния лекар преди пресконференцията. — Докато разкодираше заключващия механизъм на колата, Пийбоди отново кихна. — Тъкмо ще го накарам да ти предпише нещо против настинка.
По-младата жена избърса носа си с опакото на дланта си и заяви:
— Предпочитам да се отбия в някоя аптека. Нямам никакво желание да бъда лекувана от доктора на мъртъвците.
Пийбоди се прибра вкъщи да се лекува с таблетките, които й струваха малко състояние, а Ив се затвори в кабинета си и прочете заключението на патолога, извършил аутопсията на Лобар.
Установи, че при огледа на трупа правилно е определила часа на настъпване на смъртта и какво я е причинило. Иронично си помисли, че едва ли би могла да пропусне широкия разрез на гърлото и „кратера“ в гръдния кош на мъртвеца. Най-странното бе, че в кръвта му патологът беше открил следи от халюциноген, стимулант и вещество, което притъпява съзнанието.
Следователно Лобар беше умрял сексуално задоволен и дрогиран. Някои хора биха заявили, че предпочитат да умрат по този начин. Но едва ли биха се съгласили да им прережат гърлото.
Взе запечатаното в прозрачно пликче оръжие и го разгледа. Изобщо не беше очаквала по него да има отпечатъци и очакванията й се сбъднаха. Огледа и черната дръжка, но която бяха изписани странни символи и букви. Ножът изглеждаше старинен, очевидно беше ценен, но това едва ни щеше да й помогне да открие притежателя му. Острието беше късо, следователно оръжието не подлежеше на регистриране.
Все пак трябваше да поразпита из антикварните магазини, в онези, които се продаваха ножове и дори в магазините с магьоснически принадлежности. Това щеше да й отнеме няколко седмици, а резултатът щеше да е съмнителен.
До пресконференцията оставаха двайсет минути, затова Ив реши да поработи още малко. Точно беше въвела в компютъра описанието на оръжието, когато Фийни влезе в кабинета й.
— Чух, че тази сутрин са те събудили доста грубичко.
— Да. — Прилоша й не от спомена за обезобразения труп, а при мисълта, че ще трябва да внимава какво говори пред Фийни. — Не бих искала да ми се случва втори път.