— Лейтенант Далас е много тъжна. Мисля, че трябва да се обадим на господаря.
Галахад доволно замърка. Взаимната им привързаност беше тяхната малка тайна, която би смаяла Ив.
Ала тя ги беше забравила. Изтича нагоре по стълбата, премина през залата с плувния басейн и през зимната градина и влезе в гимнастическия салон. Знаеше, че физическото натоварване временно ще я накара да забрави чувствата, бушуващи в душата й.
Преоблече се в черно трико и програмира уреда за най-сложните упражнения. Стисна зъби и се подчини на компютърния глас.
По челото й беше избила пот, когато се прехвърли на самоходната пътека и се „заизкачва“ по безкрайната стълба. Но противно на очакванията й умората не притъпи душевната й болка. Хрумна й стих от някаква отдавна забравена песен: „Бягай, бягай, но от себе си не ще се скриеш“.
Сърцето й биеше лудо, трикото й беше мокро от пот, ала нервите й още бяха изопнати. Тя сложи меките предпазни ръкавици и реши да изпробва новия спаринг дроид, който бе последното изобретение на електронната компания на Рурк. Дроидът беше висок метър и осемдесет, тежеше деветдесет килограма, мускулатурата му беше добре развита. Ив сложи ръце на кръста си, огледа го от глава до пети и реши, че ще й бъде достоен противник. Набра необходимия код, дочу тихо бръмчене, след което роботът отвори кафявите си очи и учтиво попита:
— Желаете ли да се състезавате с мен?
— Да, приятелче.
— Владея бокс, карате, таекуондо, кунгфу, улична борба. Програмиран съм и за самозащита. Можете да избирате степента на съприкосновение.
— Ръкопашен бой — отсече Ив и отстъпи назад. — Пълно съприкосновение.
— Желаете ли почивка между отделни рундове?
— Не, по дяволите. Ще се бием, докато единият се предаде, приятелю. — Тя сви дланите си в юмруци.
— Прието. — От дроида отново се разнесе тихо жужене, докато се самопрограмираше. — По-тежък съм от вас с около трийсет и пет килограма. Програмиран съм да давам известно предимство…
Ив стовари юмрука си в челюстта му и главата му рязко се отметна.
— А това е моето предимство. Давай, приятелче.
— Както желаете. — Дроидът също се приведе и закръжи около нея. — Не ви попитах дали желаете озвучаване на програмата. Заяждания, обиди… — Той политна назад, когато младата жена го ритна в корема. — Предлагаме и комплименти, както и викове от болка.
— Ще се бием ли, или ще дрънкаме? Хайде, нападай.
Дроидът реагира толкова светкавично и с такава сила, че Ив замалко не падна. Рязко се обърна и му нанесе нов силен удар. Той блокира следващия й замах, сетне обви ръка около шията й. Ив разтвори крака за по-голяма опора, хвана го за лакътя и го преметна през рамото си. Дроидът мигновено скочи на крака и тя дори не опита да го притисне към пода.
Нанесе й удар с юмрук в слънчевия сплит, а Ив се задъха и беше пронизана от нетърпима болка. Без да губи нито секунда се приведе, засили се и с глава го улучи в корема, сетне с все сила, стъпи върху крака му.
Когато след десет минути Рурк влезе в гимнастическата зала, видя как любимата му съпруга прелита във въздуха и се стоварва върху тепиха. Той повдигна вежда, облегна се на вратата и се приготви да наблюдава схватката.
Дроидът връхлетя върху Ив преди да се е изправила, затова тя сграбчи глезена му и започнала го извива. Пред очите й сякаш беше паднала завеса, вече не осъзнаваше какво прави. Дишаше на пресекулки, в устата си усещаше металическия вкус на кръв.
Нахвърли се върху противника си неумолима като торнадо. Всеки удар, който нанасяше или й нанасяха, я изпъваше с ледена, примитивна ярост. Очите й помътняха, юмруците й безмилостно се стоварваха върху главата на дроида.
Рурк се намръщи и пристъпи към нея. Ив дишаше задавено, сякаш всеки миг щеше да се разридае, но не преставаше да атакува. Когато дроидът залитна и падна на колене, тя се приготви да му нанесе последния фатален удар.
— Прекъсни програмата — нареди Рурк и сграбчи съпругата си преди да е успяла да ритне наведената глава на робота. — Ще го повредиш — каза й кротко. — Не е проектиран за смъртни схватки.
Младата жена се приведе с длани върху коленете си, за да си поеме въздух. Съзнанието й беше изпълнено с червеникавата мъгла на яростта и трябваше да я изчака да се разсее. След миг промълви:
— Извинявай. Изглежда, съм се поувлякла. — Погледна към дроида, който стоеше на колене, с отворена уста и с лице, безизразно като на кукла. — Ще помоля да го поправят.
— Не се притеснявай за него. — Понечи да я обърне към себе си, но тя се изтръгна от ръцете му и прекоси залата, за да вземе хавлиена кърпа. — Май ти се е искало да натупаш някого.