– Да. Още са живи. Та те дори не изглеждат по-възрастни от мен в момента.
Все още могат да се присъединят към… някое от вашите села и да имат още
деца. Само дето няма да го направят.
– А ти?
– Не знам. – Той погледна Акин. – Не съм видял достатъчно, за да реша.
Тя се протегна, за да докосне ръката му в знак на съчувствие.
Той сграбчи ръката ? и я задържа, сякаш очакваше тя да се опита да се
отдръпне. Тя не направи нищо. Той хвана китката ? и огледа дланта ?. След
малко я пусна.
– Човешка – прошепна. – Чувал съм, че се познавало по ръцете, че… другите
имат твърде много пръсти или пръсти, които се извиват по нечовешки начин.
– А може и просто да попиташ – каза тя. – Хората ще ти кажат, те нямат
нищо против. Не е нещо, за което човек си прави труда да лъже. Ръцете не
са толкова надежден знак, колкото си мислиш.
– Може ли да видя и на бебето?
– Не по-близо от там, където си сега.
Той пое дълбоко въздух.
– Не бих наранил дете. Дори и някое, което не е изцяло човек.
– Акин не е изцяло човек – каза тя.
– Какво му има? Искам да кажа… Какво му е различното?
– Вътрешни разлики. Бързо умствено развитие. Разлики в перцепцията. С
настъпването на метаморфозата ще започне да изглежда различно, макар че
не знам точно колко.
– Може ли да говори?
– Непрекъснато. Хайде.
Той я последва по пътеката, а Акин го наблюдаваше през чувствителните към
светлина зони от кожата на рамото и ръката си.
– Бебе? – каза мъжът, поглеждайки към него.
Акин обърна глава и погледна мъжа, спомняйки си какво му беше казала
Маргит.
– Акин – каза той. – Как се казваш?
Мъжът зяпна с отворена уста.
– На колко години си? – попита.
Акин се взираше в него безмълвно.
– Не ме ли разбираш? – попита мъжът.
Имаше назъбен белег на едно от раменете си и Акин се чудеше какво го е
оставило.
Мъжът плесна един комар със свободната си ръка и заговори на Лилит:
– На колко години е?
– Кажи му името си – каза му тя.
– Какво?
Тя не каза нищо повече.
Акин забеляза, че най-малкият пръст от десния крак на мъжа липсваше. По
тялото му имаше и други следи – белези, по-бледи от останалата му кожа.
Сигурно се е наранявал често и не е имал оолои, което да му помогне да се
излекува. Никанж никога не би оставило толкова много белези.
– Хубаво – каза мъжът. – Предавам се. Казвам се Аугустино Леал. Всички ми
казват Тино.
– Така ли да ти викам и аз? – попита Акин.
– Разбира се, защо не? Сега кажи на колко си, по дяволите.
– Девет месеца.
– Можеш ли да ходиш?
– Не. Мога да стоя прав, ако наблизо има нещо, за което да се държа, но
още не съм много добър в това. Защо си прекарал толкова време далече от
селата? Не харесваш ли деца?
– Аз… не знам.
– Не всички са като мен. Повечето от тях не могат да говорят, докато не
пораснат.
Мъжът се протегна и докосна лицето му. Акин хвана един от пръстите му и
го вкара в устата си. Вкуси го бързо със змиеподобно стрелване на езика
си и проникване, което беше прекалено светкавично и прекалено леко, за да
бъде усетено. Събра няколко живи клетки за изследване по-късно.
– Поне слагаш разни неща в устата си точно като бебетата – каза мъжът.
– Акин! – предупреди го Лилит.
Потискайки разочарованието си, той пусна пръста на мъжа. Щеше му се да
може да изследва още, да разбере повече как генетичната информация, която
беше прочел, намира израз и да види какви негенетични фактори може да
открие. Искаше да се пробва да разчете емоциите на мъжа и да разкрие
следите, оставени от оанкалите в него, когато са го прибирали от
следвоенната Земя, когато са го поправяли и подготвяли за летаргичен сън.
Може би по-късно ще има възможност за това.
– Ако детето е толкова умно сега, какво ще е като възрастен? – попита
Тино.
– Не знам – отговори му Лилит. – Единствените зрели мъжки конструкти,