– Съжалявам, че не ти е харесало това, което направих. Ще се опитам да не
го правя.
– Не го прави. Поне не и с мен. Оолоито Акджай каза, че си се научил тук.
– Сигурно… без да осъзнавам. – той млъкна, загледа се в Тиикучак. Седеше
до него видимо спокойно. – Наред ли са нещата между нас?
– Така изглежда.
– Ще ми помогнеш ли?
– Не знам. – То се съсредоточи изцяло върху него. – Още не знам какво
съм. Дори не знам какво искам да бъда.
– Искаш ли Декиат?
– Хареса ми. То ни помогна и се чувствам по-добре, когато е наоколо. Ако
бях като теб, сигурно щях да искам да го задържа.
– Аз искам.
– И то те иска. Казва, че си най-интересната личност, която познава.
Мисля, че ще ти помогне.
– Ако станеш женска, може да се присъединиш към нас… като партньор.
– Ами ти?
Той извърна очи.
– Не мога да си представя как ще се чувствам с него и без теб. Това,
което усетих от него, беше… отчасти теб.
– Не знам. Все още никой не знае какво ще бъда. Още не мога да усещам
това, което чувстваш.
Той успя да се спре, преди да възрази. Тиикучак беше право. От време на
време продължаваше да мисли за него като за жена, но тялото му си беше
безполово. Нямаше как то да усеща нещата като него. Той беше удивен от
своите собствени чувства, въпреки че бяха напълно естествени. Сега,
когато Тиикучак вече не представляваше източник на дразнене и объркване,
той можеше да започне да го чувства така, както другите чувстваха най-
близките си братя или сестри. Не знаеше дали наистина иска то да бъде
един от партньорите му… и дали въобще може да се говори за такива при
един скитащ мъжки, какъвто се предполагаше, че е той. Но представата за
него като негов партньор сега му се струваше правилна. То, Декиат и той.
Така трябва да бъде.
– Знаеш ли какво са решили другите? – попита.
Тиикучак поглати глава по човешки.
– Не.
Малко след това Декиат и оолоито Акджай се разделиха и Декиат се изкачи
до издължения широк гръб на другото оолои.
– Елате при нас – призова Декиат.
Акин се изправи и тръгна към него. Тиикучак обаче остана на място зад
него.
Акин спря и се обърна към него.
– Страх ли те е? – попита.
– Да.
– Знаеш, че оолоито Акджай няма да те нарани.
– Ще ме нарани, ако прецени, че е необходимо.
Това беше така. Оолоито бе наранявало Акин, за да го научи на нещо – и го
бе научило на повече, отколкото той предполагаше.
– Ела въпреки това – каза Акин.
Той искаше да докосне Тиикучак в този момент, да го дръпне към себе си,
да го утеши. Никога досега не бе имал желание да направи нещо такова. И
въпреки импулса той осъзна, че не може да го докосне. Защото то не би
искало. Декиат също.
Той се върна и седна до него.
– Ще те изчакам – каза му.
То се съсредоточи върху него с извиващи се в мъка пипала по главата.
– Отиди при тях – каза Тиикучак.
Той не каза нищо. Остана до него, спокоен в търпението си, замислен дали
то се страхуваше да се присъедини към тях, защото така може изненадващо
да вземе решения, за които още не се чувства готово.
Декиат просто лежеше върху гърба на другото оолои, което беше
приклекнало, почти легнало по корем в очакване. Човеците казваха, че
никой не знае по-добре от оанкалите как се чака. Хората, вероятно
незабравили по-ранните си кратки животи, обикновено бързаха без причина.
Не можеше да каже след колко време Тиикучак се изправи и той направи
същото, за да застане до него. Съсредоточи се върху него и когато то
тръгна, той го последва до Декиат и другото оолои.
Оолоито Акджай изви тялото си по познатия вече начин и подкани Тиикучак и
Акин да седнат или легнат върху него. Подаде им по една сетивна ръка,
протегна една и на Декиат, когато то се плъзна надолу по една от плочките
и се настани до тях.
Сега Акин за първи път научи какво са решили хората. Усети това, което не
бе могъл да почувства преди: че другите гледаха на него като на нещо, в
чието създаване са участвали. Че той е на този свят, за да реши съдбата