на бунтовниците. Че на него е оставено да вземе решението, което групите
Динсо и Тоат не са могли да вземат. Че той е този, който ще прецени какво
трябва да се направи и ще убеди другите.
Бяха го оставили при бунтовниците, когато го отвлякоха, за да може да ги
опознае така, както нито един възрастен не би могъл, както нито един
роден от оанкали конструкт не би могъл, както нито един не-човешки
изглеждащ конструкт не би могъл. Всеки беше наясно с телата на
бунтовниците, но никой не знаеше така добре, както Акин, как мис-лят.
Никой, освен останалите човеци. А те никога не бяха имали възможността да
убедят оанкалите да извършат това дълбоко неморално и противно на живота
нещо, за което Акин бе решил, че трябва да бъде направено. Всички бяха
предполагали какво ще измисли той… бяха се опасявали от решението му.
Нямаше да го приемат, ако той не бе успял да предизвика объркване и
известно съгласие в групата на конструктите – и човешко-, и оанкали-
родените.
Бяха оставили съзнателно съдбата на бунтовниците – на човешкия вид – в
неговите ръце. Защо? Защо не в ръцете на някоя от човешко-родените
женски? Някои от тях бяха достигнали зрялост, преди Акин да се роди.
Оолоито Акджай му предостави отговора, преди той да осъзнае, че е задал
въпроса.
– Ти си повече оанкали, отколкото си мислиш, Акин; и си много пo оанкали,
отколкото изглеждаш. Но и човешкото в теб не е малко. От всички нас ти си
най-близо до Противоречието. Ти си дотолкова като тях, доколкото е
възможно, и дотолкова като нас, доколкото твоите ооан са се осмелили да
те направят. Това значи, че носиш в себе си твое лично противоречие.
Прави те и най-подходящият да решиш съдбата на бунтовниците: бърза или
продължителна, бавна смърт.
– Или живот – възрази Акин.
– Не.
– Шанс за живот.
– Само за кратко.
– Убедено си в това… и все пак ме подкрепи?
– Аз съм Акджай. Как бих могло да лиша другите от сигурността на групата
Акджай? Въпреки че за тези хора това ще е проява на жестокост. Разбери
го, Акин, това е жестокост. Ти и помощниците ти ще им дадете инструменти,
за да създадат цивилизация, чието самоунищожение е толкова сигурно,
колкото това, че гравитационното притегляне ще задържи новия им свят в
орбита около слънцето.
Акин не долови никакви следи от съмнение или неувереност в оолоито. То
мислеше това, което казваше. Беше убедено, че знае, че човечеството е в
действителност обречено. Сега или след време.
– Задачата на живота ти е да решиш съдбата им – продължи то – и след това
да действаш според решението си. Хората тук ще ти позволят да направиш
това, което сметнеш за правилно. Но не и да го вършиш в невежество.
Акин поклати глава. Усещаше съсредоточеното върху него внимание на
Тиикучак и Декиат. Прекара известно време в мисли; опитваше се да
асимилира невъзможната за асимилиране убеденост на оолоито Акджай. Той му
се беше доверил и то не го беше предало. Не лъжеше. Може би грешеше, но
ако беше така, значи, всички оанкали бъркаха. Убедеността му бе
оанкалска. Убеденост на плътта. Бяха разчели човешките гени и анализирали
човешкото поведение. Бяха наясно с това, което знаят.
И все пак…
– Не мога да не го направя – каза той. – Продължавам да се опитвам да
взема обратното решение, но не мога.
– Аз ще ти помогна да го направиш – каза Декиат на мига.
– Намери женска, с която можеш да постигнеш голяма близост, за партньор.
– оолоито Акджай се обърна към другото. – Акин няма да остане с теб.
Знаеш много добре.
– Знам.
Оолоито Акджай насочи вниманието си към Тиикучак.
– Не си съвсем детето, което ти се иска да бъдеш.
– Не знам какво ще бъда – каза то.
– Как се чувстваш по отношение на бунтовниците?
– Те отвлякоха Акин. Нараниха го, нараниха и мен. Не искам да ме е грижа
за тях.
– Но те е.
– Не искам.
– Част от теб е човешка. Не би трябвало да носиш в себе си такива чувства
за толкова голяма група човеци.
Мълчание.
– Намерих учители за Акин и Декиат. Те ще научат и теб. Ще разбереш как