които имаме в момента, са родени от оанкали – техните майки са оанкали.
Ако Акин е като тях, ще е достатъчно умен, но интересите му ще са толкова
разнообразни и в някои случаи до такава степен не-човешки, че ще му се
наложи да прекарва доста време сам.
– Това не те ли притеснява?
– Нищо не мога да направя.
– Но… не е трябвало да имаш деца.
– Всъщност трябваше. Родих две деца конструкти, преди да дойде моментът
да ме свалят от кораба. Нямах възможност да избягам и да линея по добрите
стари дни!
Мъжът не каза нищо. Ако останеше достатъчно дълго, щеше да разбере, че
Лилит изпадаше в подобни моменти на огорчение понякога. Те никога не
оказваха влияние на поведението ?, макар че нерядко плашеха хората.
„Сякаш в нея има нещо, което се опитва да намери изход. Нещо ужасно“,
беше казала Маргит. Когато усетеше, че това нещо е точно под
повърхността, Лилит отиваше в гората и не се връщаше с дни. Най-големите
сестри на Акин му бяха казали, че преди са се страхували да не би да ги
напусне и да не се върне никога.
– Принудиха те да имаш деца? – попита мъжът.
– Едно от тях ме изненада – каза тя. – Забремени ме и след това ме
уведоми. Каза, че ми давало това, което желая, но не смея да поискам.
– Така ли беше?
– Да. – Тя тръсна глава. – О, да. Но щом аз имах силата да не го поискам,
то тогава то трябваше да има силата да ме остави.
5
Започна да вали, преди да стигнат до селото, и Акин се наслаждаваше на
първите няколко капки, които успяваха да си проправят път през горската
покривка. Малко по-късно вече бяха вътре, последвани от всички, които
бяха видели как Лилит пристига с непознат.
– Ще искат да чуят историята на живота ти – каза му Лилит меко. – Ще
искат да узнаят за селото ти, за пътешествията ти; всичко, което знаеш,
може да се окаже ново за нас. Тук не идват много пътешественици. А по-
късно, след като си се нахранил и наговорил, и какво ли не, те ще се
опитат да те замъкнат в леглата си. Прави каквото искаш. Ако сега си
твърде уморен за всичко това, просто кажи и ще оставим купона ти за утре.
– Не ми спомена, че ще трябва да ги забавлявам – каза той, гледайки към
притока от човеци, конструкти и оанкали.
– Не трябва. Прави каквото искаш.
– Но…
Той се огледа безпомощно, отдръпна се от едно родено от оанкали, все още
безполово дете конструкт, което го докосна с едно от растящите на главата
му сетивни пипала.
– Не го плаши – каза му Акин от гърба на Лилит. Говореше на оанкали. –
Там, откъдето той идва, няма такива като нас.
– От съпротивата ли е? – попита детето.
– Да. Но не мисля, че иска да ни навреди. Не се опита да нарани нас
двамата.
– Какво иска хлапето? – попита Тино.
– Просто проявява любопитство към теб – каза му Лилит. – Искаш ли да си
поговориш с хората, докато приготвям яденето?
– Предполагам. Макар че не съм добър разказвач.
Лилит се обърна към още нарастващата тълпа.
– Така – извиси глас. И когато те притихнаха: – Името му е Аугустино
Леал. Идва от много далече и казва, че е в настроение да говори.
Хората се зарадваха.
– Ако някой иска да отиде до къщи за нещо за ядене или пиене, ще
изчакаме.
Няколко човеци и конструкти тръгнаха, като ? казаха да започват без тях.
Едно оанкали взе Акин от гърба ?. Дичаан. Акин щастливо се притисна към
гърба му, споделяйки какво е научил от новия човек.
– Харесваш ли го? – попита го Дичаан посредством тактилни сигнали,
оцветени със сензорни образи.
– Да. Малко е уплашен и опасен. Майка трябваше да му вземе оръжието. Но е
повече любопитен. Толкова е любопитен, че го чувствам като един от нас.
Дичаан проектира удивление. Без да прекъсва сензорната си връзка с Акин,
той започна да наблюдава как Лилит дава на Тино нещо за пиене. Мъжът го
вкуси и се усмихна. Хората се бяха събрали около него, насядали на пода.
Повечето от тях бяха деца и това, изглежда, го успокояваше, от една
страна – вече не се страхуваше, – и вълнуваше, от друга. Очите му се
спираха върху всяко дете, изучавайки широкото им разнообразие.