наместваш счупени кости и да лекуваш рани от куршум. Вероятно вече го бе
осъзнала, но имаше нужда от време, за да го приеме. Той смени темата.
– Как изглеждам, Йори? Колко съм се променил?
– Изцяло.
– Моля?
– Приличаш на оанкали. Не звучиш така, но ако не знаех кой си, щях да
предположа, че си малък оанкали. Дете, най-вероятно.
– Мамка му!
– Ще се променяш ли още?
– Не. – Той затвори очи. – Сетивата ми не са толкова остри, колкото ще
бъдат след време. Но външният ми вид в момента е този, в който ще остана
винаги.
– Наистина ли не ти е приятно?
– Разбира се. Господи. Колко бунтовници ще ми се доверят сега? Колко от
тях ще повярват, че съм конструкт?
– Няма значение. Колко от тях имат доверие един на друг? Въпреки че
знаят, че са човеци.
– Не навсякъде е така. Близо до Ло има селища на съпротивата, които не
воюват толкова.
– Може да ти се наложи да се обърнеш към тях и да се откажеш от някои от
хората тук.
– Не знам дали бих могъл да направя това.
– Аз мога.
Той погледна към нея. Беше седнала така, че да я вижда с очите си, без да
му се налага да се движи. Тя щеше да се върне с него в Ло. Щеше да го
съветва и да проследи метаморфозата на Марс.
– Все още ли нямаш нужда от храна? – попита го тя.
Самата идея го отврати.
– Не. Скоро може би, но не сега.
– Трябва ли ти нещо?
– Не. Но ти благодаря, че се погрижи да не съм сам и за момент.
– Чувала съм, че е важно.
– Много. В близките няколко дни би трябвало да започна да се движа.
Тогава пак ще трябва да има хора около мен.
– Някой конкретно?
– Ти ли подбра хората, които седяха с мен… с изключение на семейство
Риналди, разбира се?
– Аз и Тейт.
– Справили сте се чудесно. Всички те ли ще емигрират на Марс?
– Не се водехме от това, като ги избирахме.
– Ще емигрират ли?
След миг забавяне, тя кимна.
– Да. Както и още няколко други.
– Прати ги тези други тук – ако смяташ, че няма да се изплашат от външния
ми вид.
– Всеки от тях е виждал оанкали преди.
Той се зачуди дали не иска да го обиди с това. Каза го с толкова странен
тон. Горчивина, смесена с нещо друго. Тя стана.
– Чакай – каза ?.
Тя спря, но изражението ? остана същото.
– Възприятията ми още не са обострени докрай. Не мога да преценя какво не
е наред.
В очите ? сега се четеше несъмнена враждебност.
– Мислех си за това, колко много хора страдаха и си отидоха – каза тя. –
Колко много вече са… неспасяеми. И колко много предстои да изгубим. – Тя
млъкна, пое дълбоко дъх. – Защо оанкалите ни причиниха това? Защо не ни
предложиха Марс още преди години?
– Те никога не биха ви предложили Марс. Аз ви го предлагам.
– Защо?
– Защото аз съм част от вас. Защото смятам, че трябва да ви се даде още
един шанс да се размножавате и така да избягате от клопката на
генетичното ви Противоречие.
– А какво смятат оанкалите?
– Че не можете да надраснете този капан, неспособни сте да решите
проблема си в полза на интелекта. Че йерархичното поведение винаги избира
и се стреми към себе си, независимо дали трябва, или не. Че дори Марс
няма да е достатъчно голямо предизвикателство, за да се промените. – Той
спря. – Че да ви се даде нов свят и да ви бъде позволено да се
размножавате отново… би било равносилно на това, да отглеждаш
интелигентни същества с единствената цел те да се избият взаимно.
– Това не е целта ни – възрази тя.
Той се подвоуми, чудеше се какво да каже. Истината или нищо. Истината.
– Йори, целта на човечеството не е тази, която ти или аз казваме, че е.
Тя е това, което биологията казва, че е… което казват гените ви.
– Вярваш ли в това?
– …да.
– Тогава защо…?
– Шансът съществува. Мутация. Неочаквани влияния на новата околна среда.
Неща, които никой не е предвидил. Оанкалите може да грешат.