отношение, както тя очевидно вярваше. Той бе отвърнал на неискреността в
начина ? на говорене. Но комуникацията с човеците винаги беше непълна.
– Проклет да си – каза Тейт приглушено.
– Моля?
Тя извърна очи. Стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Беше
застанала от едната страна, за не могат да я видят отвън. Но под този
прозорец нямаше никого. Закрачи из стаята, неспокойна, унила.
– Мислех, че съм взела решението си – каза. – Смятах, че самото напускане
на това място ще е достатъчно на този етап.
– То е – каза Акин. – Няма нужда да бързаш. Все още не се налага да
вземаш други решения.
– Кой сега се държи снизходително? – попита тя с горчивина.
Пак го беше разбрала погрешно.
– Разбирай думите ми буквално – каза Акин. – Приеми, че имам предвид
точно това, което казвам.
Тя го изгледа с изумление и недоверие.
– Можеш да решиш по-късно – настоя той.
След един кратък момент тя въздъхна.
– Не – каза, – не мога.
Тъй като не я разбра, той не каза нищо.
– Но това си е мой проблем – продължи тя. – Вече нямам избор. Трябва да
замина.
– Не трябва.
Тя поклати глава.
– Отдавна направих избора си… както и Лилит своя. Избрах Гейб, Феникс и
човечеството. Хората ми ме отвращават понякога, но това са моите хора.
Трябва да замина с тях.
– Наистина ли?
– Да.
Тя седна отново, а миг след това остави пушката в скута си и затвори очи.
– Тейт? – обади се той, когато вече изглеждаше поуспокоена.
Тя отвори очи, но не каза нищо.
– Притеснява ли те начинът, по който изглеждам сега?
Стори му се, че въпросът я издразни. Но тя само вдигна рамене.
– Ако ме бяха попитали как бих се чувствала, ако се промениш напълно, щях
да кажа, че това най-малкото би ме разстроило. Но не ме. Не мисля, че е
проблем и за останалите. Всички гледахме как се променяш.
– Ами онези, които не са гледали?
– Мисля, че за тях ще си някой оанкали.
Той въздъхна.
– Заради мен имигрантите ще са по-малко.
– Заради нас – каза тя.
Заради Гейб – това имаше предвид.
– Помислил е, че съм умряла, Акин. Паникьосал се е.
– Знам.
– Говорила съм с него. Ще ти помогнем да събереш хора. Ще обиколим селата
– сами, с теб или с други конструкти. Само ни кажи какво искаш да
направим.
Удоволствието отново приглади сетивните му пипала.
– Ще ми позволиш ли да подобря възможностите ти да оцеляваш след
наранявания и да се възстановяваш? – попита я. – Ще допуснеш ли някой да
поправи генетично хореята на Хънтингтън, от която страдаш?
Тя се поколеба.
– Хореята?
– Не би искала да предадеш болестта на децата си, нали?
– Но генетичните промени… Те означават да прекарам време с оолои. Много
време.
– Болестта се е активизирала, Тейт. Вече беше активна, когато те лекувах.
Помислих си, че може би… си забелязала.
– Искаш да кажеш, че ще се разболея от нея? Ще полудея?
– Не. Аз оправих нещата отново. Но само временно. Деактивирах ген, който
е трябвало да бъде сменен отдавна.
– Аз… не бих могла да преживея това.
– Болестта може би е била причината да паднеш.
– О, боже – прошепна тя. – Така беше и при майка ми. Непрекъснато падаше.
И казваше, че… личността се променя. А аз четох, че болестта причинява
мозъчни увреждания… които са необратими…
– Не и за оолои. А и състоянието ти все още не е сериозно.
– Всяко мозъчно увреждане е сериозно!
– Това може да бъде оправено.
Тя го изгледа. В очите ? се четеше, че иска да му повярва.
– Не може да занесеш това нещо в колонията на Марс. Знаеш, че не можеш.
Ще плъзне из населението за няколко поколения.
– Знам.
– Значи, ще позволиш да го поправим?
– Да.
Не беше толкова дума, колкото движение на устните ?, но Акин го видя и ?
повярва. Унесе се в сън, облекчен и изненадващо изтощен. С нейната помощ