– Ще се опита ли да открадне някого? – попита Акин без думи.
– Ако се опита, Ека, това най-вероятно ще си ти.
Дичаан омекоти изказването с малко веселие, но под него остана
сериозност, която Акин не пропусна. Мъжът най-вероятно не им мислеше
злото, сигурно не беше крадец на деца. Но Акин трябваше да бъде
внимателен, да не се оставя да се окаже насаме с Тино.
Хората донесоха храна, споделиха я един с друг и с Лилит, като приеха
това, което тя им предложи. Както обикновено, започнаха да хранят и
своите, и чуждите деца. Дете, което можеше да ходи, успяваше да получи
хапки отвсякъде.
Лилит приготви за Тино и по-младите си деца порции с питки от маниока,
покрити с пикантни скиджи и куат и гарнирани с лютив ароматен боб. За
десерт имаше резени ананас и папая. Тя даде на Акин малки количества
куат, смесен с маниока. Не му позволи да суче, докато не се настани до
всички останали, за да говори с Тино и да го слуша.
– Бяха кръстили селото ни Феникс, преди родителите ми да стигнат до него
– каза им Тино. – Ние не бяхме от първите заселници. Пристигнахме
полумъртви от гората – бяхме яли нещо вредно, някакъв палмов плод.
Ставаше за ядене като цяло, но само ако го сготвиш, а ние не бяхме. Както
и да е, пристигнахме едва-едва и хората от Феникс се погрижиха за нас.
Бях единственото дете, което имаха, единственото човешко дете, което бяха
виждали от времето преди войната. Цялото село ме осинови, така да се
каже, защото… – Той млъкна, хвърли поглед към групата оанкали. – Ами ясно
ви е. Те искаха да намерят малко момиче. Мислеха, че може би малкото
деца, които не са достигнали пубертет, преди да ги освободят, ще могат да
имат свои деца, когато пораснат.
Той впери поглед в най-близкото оанкали, което се оказа Никанж.
– Истина ли е, или не? – попита.
– Не – каза Никанж нежно. – Ние им казахме, че грешат. Те избраха да не
ни повярват.
Тино погледна Никанж, погледна го по начин, който Акин не разбра. В очите
му не се четеше заплаха, но Никанж отдръпна пипалата на тялото си леко,
формирайки ги в предударен жест при заплаха. Човеците го наричаха „да
станеш на възли“ или „да станеш възлест“. Знаеха, че този жест говори за
гняв или някакъв смут. Малко от тях осъзнаваха, че той е също така и
рефлексивен, потенциално смъртоносен жест. Всяко сензорно пипало можеше
да жили. Оолоите можеха да жилят и със сетивните си ръце. Но поне те
можеха да жилят, без да убиват. Мъжките и женските оанкали, както и
конструктите можеха само да убиват. Акин бе способен да убие с езика си.
Това бе едно от първите неща, които Никанж го научи да не прави. Ако
никой не му беше казал, той можеше да открие тази си способност случайно,
като убие Лилит или друг човек. Първоначално тази мисъл го плашеше, но
вече не се притесняваше от нея. Той никога не беше виждал някой да жили
друг.
Дори и сега езикът на тялото на Никанж предаваше единствено леко
смущение. Но защо Тино ще го смущава изобщо? Акин започна да наблюдава
Никанж вместо Тино. Докато Тино говореше, всички дълги пипала от главата
на Никанж се извиха и съсредоточиха в неговата посока. Интересът на
Никанж към новодошлия беше интензивен. Момент по-късно то се изправи и
дойде при Лилит. Взе Акин от ръцете ?.
Акин беше престанал да суче и сега се притисна услужливо към Никанж,
давайки му това, което знаеше, че Никанж желае: генетична информация за
Тино. В замяна поиска да му бъдат разяснени чувствата, които Никанж бе
демонстрирал чрез отдръпнатите си сетивни пипала.
Никанж му обясни посредством беззвучни ярки образи и сигнали.
– Този искаше да остане с нас, когато беше дете. Не постигнахме съгласие
да го задържим, но се надявахме, че ще се върне, когато порасне.
– Познаваше ли го тогава?
– Аз се занимавах с обучението му. Тогава той говореше само испански.
Испанският е един от човешките езици. Той беше само на осем и не се
страхуваше от мен. Не исках да го оставям. Всеки знаеше, че родителите му
ще избягат, щом ги пуснем. Че ще станат част от съпротивата и вероятно ще
умрат в гората. Но не можахме да постигнем съгласие. Не сме толкова добри
в отглеждането на човешки деца и затова никой не пожела да раздели