строенето. Строяхме като луди. Когато си наистина зает, не можеш да
мислиш, че може би това, което правиш, е напразно. Може би всичко, което
правехме, беше да седим в хубавите си къщи и да се молим в красивата ни
църква, и да гледаме как никой не остарява.
Тогава в рамките на седмица двама мъже и една жена се обесиха. Четирима
други просто изчезнаха. Удари ни ей така, като болест, която някой е
хванал и разпространил. Досега не бяхме имали самоубийство, убийство или
изчезване. Все някой друг хващаше болестта. Накрая се разболях и аз.
– Къде отиват хората, когато изчезнат? На място като това ли?
Той се огледа, въздъхна, след това се намръщи. Внезапно смени тона:
– Вие тук имате всички предимства. Оанкалите могат да ви дадат всичко.
Защо живеете по този начин?
– Така ни е добре – каза Айре, най-голямата сестра на Акин. – Начинът ни
на живот не е ужасен.
– Примитивен е! Живеете като диваци! В смисъл… – Той започна да говори
по-тихо: – Съжалявам. Не исках да кажа това. Просто… не знам какъв е
възпитаният начин да попитам защо поне не построите нормални къщи и не
разкарате тези съборетини. Трябва да видите нашите! И… По дяволите, та
вие имате космически кораби. Как може да живеете така!
Лилит му заговори меко:
– Колко от тези истински ваши къщи бяха празни, когато напусна, Тино?
Той я погледна гневно.
– Моите хора не получиха никакъв шанс! Не те започнаха войната. Не те
докараха оанкалите. И не те се стерилизираха! Но можеш да бъдеш сигурна,
че всичко, което нап-равиха, беше добро и работеше, защото го бяха
направили от сърце. „Ами – мислех си, – щом ние сме направили градче, то…
търговците… трябва да са издигнали цял град!“ И какво намирам? Село от
колиби и примитивни градини. Това място дори не може да се нарече
разчистено пространство! – Отново повиши тон. Огледа се наоколо с
неодобрение. – Имате деца, за които да мислите и да се грижите, но вие ще
ги оставите да се върнат към пещернячеството!
Една човешка жена, на име Лий, се обади:
– Децата ни ще са си наред – каза. – Но ми се иска да накараме повече от
твоите хора да дойдат тук. Те са по-близо до безсмъртието от което и да е
друго човешко същество, но всичко, което правят, е да издигат ненужни
къщи и да се избиват един друг.
– Време е да предложим на човеците от съпротивата обратен път към нас –
каза Ахажас. – Мисля, че тук сме се отпуснали твърде много.
Няколко оанкали изразиха съгласие с тихи жестове.
– Оставете ги на мира – каза Тино. – Причинихте им достатъчно неща! Няма
да ви кажа къде са!
Никанж, който още държеше Акин, се изправи и тръгна сред насядалите хора,
за да намери място за сядане, където между него и Тино да няма друг.
– Нито едно от селата на съпротивата не е скрито от нас – каза то нежно.
– Не бихме те попитали къде е Феникс. И нямаме намерение да обръщаме
специално внимание на Феникс. Време е да се обърнем към всички села на
бунтовниците и да ги поканим да се присъединят към нас. Само за да им
напомним, че не е нужно да водят стерилен, безсмислен живот. Няма да ги
принуждаваме да дойдат при нас, но ще им покажем, че все още са добре
дошли. В началото ги пуснахме, защото не желаехме да държим затворници.
Тино се засмя горчиво.
– Значи, всеки тук е тук по собствена воля, а?
– Всеки тук е свободен да си тръгне.
Тино хвърли още един невъзможен за разчитане поглед към Никанж и нарочно
се обърна така, че да е с лице само към Лилит.
– Колко мъже има тук? – попита.
Лилит се огледа, откри Рей Ордуей, който държеше малката къща за гости
пълна с храна и други провизии. Това беше мястото, в което отсядаха
новодошлите мъже, докато не станат партньори с някоя от жените в селото.
Беше единствената къща в селото, построена от отсечени дървета и с покрив
от палмови листа. Тино би могъл да спи там тази вечер. Рей поддържаше
къщата за гости, защото беше избрал да не скита. Беше станал партньор на
Лий и тя, изглежда, така и не му беше омръзнала. Двамата имаха девет
родени от човек дъщери и единайсет родени от оанкали деца със своите