трима оанкали партньори.
– Колко са мъжете ни сега, Рей? – попита Лилит.
– Пет – каза той. – Но нито един не е в къщата за гости. Тино може да я
има на свое разположение, ако иска.
– Петима мъже. – Тино поклати глава. – Нищо чудно, че не сте построили
нищо.
– Строим себе си – каза Рей. – Изграждаме нов начин на живот тук. Ти не
знаеш нищо за нас. Защо не задаваш въпроси, вместо да нападаш с думите
си?
– Какво да питам? Като изключим градината, която почти не прилича на
градина, не отглеждате нищо. С изключение на колибите, не сте построили
нищо! А що се отнася до самоизграждането ви, то е дело на оанкалите. Вие
сте тяхната глина, нищо повече!
– Те ни променят и ние променяме тях – каза Лилит. – Цялото следващо
поколение е съставено от генетично модифицирани хора, Тино – конструкти,
независимо дали майките им са оанкали, или човеци. – Тя въздъхна. – Не ми
харесва това, което правят, и никога не съм пазела това в тайна. Но и те
преминават през него с нас. Когато корабите си тръгнат, те ще останат
тук. И тъй като собствената им биология им го налага, те не могат да не
се смесят с нас. Но нещо от това, което ни прави човеци, ще оцелее, така
както ще оцелее частица от онова, което прави тях оанкали. – Тя млъкна,
огледа просторната стая. – Виж децата тук, Тино. Виж зрелите конструкти.
Не можеш да кажеш кой от кого е роден. Но пък можеш да видиш човешки
черти във всички тях. А колкото до начина ни на живот… ами не сме толкова
примитивни, колкото си мислиш… и не сме толкова напреднали, колкото бихме
могли да бъдем. Всичко беше въпрос на това, колко подобни на кораба
искахме да са домовете ни. Оанкалите ни накараха да се научим да живеем
тук без тях, за да можем, в случай че изберем съпротивата, да оцелеем. За
да могат хора като твоите родители да имат избор.
– Да ти имам избора – измърмори Тино.
– По-добре е от това, да си затворник или роб – каза тя. – Те е трябвало
да бъдат подготвени за гората. Изненадана съм, че са изяли палмовия плод,
от който им е станало лошо.
– Ние бяхме градски жители и бяхме гладни. Баща ми не вярваше, че нещо
може да е отровно сурово, но да става за ядене сготвено.
Лилит поклати глава.
– И аз бях от града, но имаше неща, за които не исках да научавам от
опит.
Тя се върна към първоначалната тема.
– Както и да е, след като се бяхме научили да живеем сами в гората,
оанкалите ни казаха, че не е нужно да го правим. Те възнамеряваха да
живеят в домове, уютни като онези в кораба, и ние можехме да направим
същото. Приехме предложението им. Повярвай ми, намирам толкова
очарование, колкото и ти, в плетенето на листа и стягането на дънери с
лиани. А съм правила и двете достатъчно.
– Това място е с плетен покрив – възрази Тино. – Даже изглежда прясно
изплетен.
– Защото листата са зелени ли? Ами зелени са, защото са живи. Не сме
построили тази къща, Тино, отгледахме я. Никанж осигури семето; ние
разчистихме пространството, а всички, които щяха да живеят в нея, обучиха
стените и ги запознаха с нас.
Тино се намръщи.
– Как така „запознаха“? Нали ми каза, че е от растения.
– Това е оанкалски конструкт. Всъщност тази къща е версия на кораба в
ларва. Неотенична ларва. Може да се размножава, без да съзрява. Може и да
стане много по-голяма, без да достига полова зрялост. На тази ще ? се
наложи да прави точно това за известно време. Нямаме нужда от друга.
– Но вие имате повече от една. Имате…
– Само една в това село. И голяма част от нея е под земята. Това, което
виждаш, изглежда като къщи, треви, храсти, разположени наблизо дървета и
донякъде речен бряг. Допуска известна ерозия, улавя определено количество
новопоявила се тиня. Нагласата ? обаче е да се превърне в затворена
система. Кораб. Не можем да ? позволим да го направи тук. На нас самите
ни предстои още да растем.
Тино поклати глава. Огледа голямата стая, огледа и хората, които го
наблюдаваха, хранеха се, хранеха децата си, видя няколко малки деца,
заспали с глави, отпуснати в скутовете на възрастните.
– Погледни нагоре, Тино.
Тино подскочи от идващия съвсем отблизо звук от нежния глас на Никанж.