Изглеждаше на ръба да се отмести, да се свие. Вероятно от дете не се беше
озовавал толкова близко до оанкали. Някак успя да запази спокойствие.
– Погледни нагоре – повтори Никанж.
Тино се взря в мекото жълто сияние на тавана.
– Не се ли зачуди поне малко откъде идва светлината? – попита Никанж. –
Това прилича ли ти на таван в примитивна постройка?
– Не изглеждаше така, когато влязох – каза Тино.
– Да. Нямаше толкова много нужда от него, когато ти влезе. Отвън идваше
достатъчно светлина. Погледни гладките стени. Погледни пода. Почувствай
го. Не мисля, че под от мъртво дърво ще излъчва такъв уют. Ще имаш
възможност да сравниш, ако избереш да останеш в къщата за гости. Тя
наистина е постройка от грубо дърво и тръстика, за каквато помисли тази
тук. И трябва да е такава. Непознатите няма да могат да контролират
страните на истинските къщи тук.
– Ника, ако този мъж спи в къщата за гости тази нощ, ще изгубя всякаква
вяра в теб – каза Рей Ордуей внимателно.
Тялото на Никанж стана изцяло гладко и всички се засмяха. Акин знаеше, че
гладката като стъкло кожа след слягането на пипалата на главата и тялото
обикновено сигнализираше хумор или удоволствие, но това, което Никанж
чувстваше в момента, не беше нито една от двете емоции. Приличаше повече
на едва контролиран огромен и всепоглъщащ глад. Ако Никанж беше човек,
сега щеше да трепери. След малко то успя да възвърне нормалния си вид.
Насочи към Лилит няколко оформени в конус пипала от главата си,
умолявайки я. Тя не се беше засмяла, но се усмихваше.
– Не сте много мили – каза, запазвайки усмивката си. – Засрамете се.
Отивайте си вкъщи. Хайде, всички. Пожелавам ви интересни сънища.
6
Хората си тръгваха, а Тино ги гледаше в недоумение. Някои от тях все още
се смееха – на шега, която Тино не разбра напълно, а и май не искаше да
разбира. Някои се спряха да говорят с жената, която го беше довела в
селото. Лилит беше името ?. Лилит. Необичайно име, натоварено с лоши
конотации. Трябвало е да си го смени. Почти всяко друго щеше да е по-
добро.
Около нея се бяха струпали три оанкалита и няколко деца и говореха с
тръгващите си гости. Голяма част от разговора беше на някакъв друг език –
почти със сигурност оанкали, тъй като Лилит беше казала, че жителите на
селото не говорят други човешки езици.
Тази група, семейство и гости, е менажерия, помисли си Тино. Човеци;
почти човеци с по няколко видими сетивни пипала; получовеци, сиви и със
странно съединени крайници, и с няколко сетивни пипала; оанкали с човешки
черти, които бяха в отвратителен контраст с тяхната извънземност;
оанкали, които може би са отчасти човеци; и оанкали като онова оолои,
което беше говорило с него и в което очевидно нямаше и следа от
човешкото.
Лилит сред менажерията. Когато я беше забелязал в градината, тя му беше
харесала. Беше истинска амазонка, висока и силна, но без да изглежда
сурова. Хубава тъмна кожа. Стегнати гърди, въпреки всички деца, гърди,
пълни с мляко. Никога досега не беше виждал жена да кърми дете. Трябваше
почти да ? обърне гръб, за да престане да гледа втренчено, докато Лилит
хранеше Акин. Жената не беше красива. Широкото ? гладко лице най-често
изглеждаше сериозно, дори тъжно. Това ? придаваше вид на – и Тино трепна
при мисълта – на светец. Майка. Абсолютна майка. И още нещо. И очевидно
си нямаше мъж. Беше казала, че бащата на Акин е мъртъв отдавна. Дали си
търси някого? За това ли беше целият този смях? В крайна сметка, ако той
останеше с Лилит, щеше да заживее и с нейното оанкалско семейство, както
и с оолоито, чиято реакция беше предизвикала толкова много смях. Най-вече
с оолоито. И какво би означавало това?
Той го наблюдаваше, когато мъжът, когото Лилит беше нарекла Рей, се
приближи.
– Аз съм Рей Ордуей – каза той. – Живея тук постоянно. Намини някой път,
когато можеш. Всеки тук може да те упъти към къщата ми.
Беше дребен рус мъж, с почти безцветни очи, които уловиха вниманието на
Тино. Възможно ли е някой наистина да вижда с такива очи?
– Познаваш ли Никанж? – попита мъжът.