Той огледа лицето ? без бръчки, гъстата ? черна коса, гърдите ?, сега
скрити под семпла сива риза. Беше успял само да ги зърне, докато тя се
приготвяше да кърми Акин. Тя пое ръката му и той си спомни как бе
сграбчил нейната, за да я огледа. Тя имаше големи, силни, загрубели ръце,
топли и човешки. Той обърна гръб на Никанж почти несъзнателно. Какво
искаше то? Или по-скоро, как получаваше това, което иска? Какво точно
правеха оолоите на хората? Защо то го искаше? И той наистина ли желаеше
Лилит достатъчно силно, за да разбере?
Но за какво беше напуснал Феникс, ако не за това?
И все пак толкова скоро? Сега?
– Седни с нас – каза Лилит. – Да поговорим малко.
Тя го поведе към една стена – към мястото, на което седяха, когато той
разказваше на хората. Седнаха със скръстени крака – по-точно двамата
човеци скръстиха краката си – и телата им оформиха триъгълник. Тино
наблюдаваше другите двама оанкали, докато извеждаха децата. Акин и
малкото сиво дете, което сега го държеше, очевидно искаха да останат.
Беше ясно за Тино, макар че нито едно от децата не говореше английски.
По-голямото от двете оанкали вдигна децата с лекота и започна да ги
занимава с нещо друго. И тримата изчезнаха с останалите през врата, която
се затвори зад тях, сякаш израствайки – точно както се затваряха вратите
преди много време на кораба. Стаята беше запечатана и празна, с
изключение на Тино, Лилит и Никанж.
Тино се насили да погледне към Никанж. То беше сгънало краката си под
себе си по типичния за оанкалите начин. Много от пипалата на главата му
бяха насочени към мъжа и изглеждаха все едно се стремят да го достигнат.
Той потисна едно потръпване… което не беше реакция на страх или
отвращение. Тези чувства не биха го изненадали. Усещаше… Не знаеше какво
чувства към това оолои.
– Ти беше, нали? – попита внезапно.
– Да – призна Никанж. – Ти си необикновен. За първи път виждам човек,
който си спомня.
– Който си спомня обучението ли?
Мълчание.
– Който си спомня обучителя – каза Тино, кимайки. – Не мисля, че някой
може да забрави това обучение. Но… не знам как те познах. Срещнах те
толкова отдавна и… не искам да те засегна, но все още не мога да ви
различавам един от друг.
– Можеш. Просто още не го осъзнаваш. И това е необичайно. Някои човеци
никога не се научават да ни различават един от друг.
– Какво ми направи тогава? – поиска да знае той. – Никога… нито преди,
нито след това не съм чувствал подобно нещо.
– И тогава ти казах. Прегледах те за болести и наранявания, засилих
защитата ти срещу инфекции, премахнах проблемите, които открих,
програмирах тялото ти да забави процеса си на стареене след определен
момент и направих каквото още можех, за да подобря шансовете ти да
оцелееш след завръщането ти на Земята. Това са нещата, които правят
всички обучители. Всички ние взехме и отпечатъци от вас – прочетохме
всичко, което телата ви можаха да ни кажат за себе си, и създадохме нещо
като образец. Мога да създам твое копие, дори и да не беше оцелял.
– Бебе?
– Да, евентуално. Но предпочитаме теб самия пред което и да е копие. За
добър обмен ни е нужно както генетично, така и културно разнообразие.
– Обмен! – каза Тино с презрение. – Не знам как бих нарекъл това, което
ни причинявате, но не е обмен. Обмен имаш, когато двама души са съгласни
на размяната.
– Да.
– Не включва принуда.
– Ние имаме нещо, което ви трябва. Вие имате нещо, което ни трябва.
– Нищо не ни трябваше, преди да дойдете тук!
– Вие умирахте.
За момент Тино не каза нищо. Отвърна поглед. Войната беше лудост, която
така и не беше разбрал, а и никой във Феникс не беше успял да му я
обясни. Най-малкото, никой не беше успял да му каже защо хора, които са
имали несъмнени основания да вярват, че ще се самоунищожат, ако направят
определена стъпка, са избирали да направят тази стъпка въпреки това. Той
смяташе, че разбира гнева, омразата, унижението, дори желанието да убиеш
човек. Беше чувствал всичките. Но да убиеш всеки… почти да убиеш Земята…
Понякога се чудеше дали оанкалите не бяха причинили войната за свои цели.