остана с теб. До ден днешен не знам защо.
– Аз исках да те задържа. Ако беше малко по-възрастен… Но ни бе казано и
показано, че не се справяме добре с отглеждането на изцяло човешки деца.
– За момент то превключи вниманието си към Лилит, но тя отвърна очи. – Ти
трябваше да бъдеш оставен с родителите си, за да порас-неш. Мислех, че
няма да те видя повече.
Тино осъзна, че се взира в дългите сиви сетивни ръце на оолоито. И двете
изглеждаха отпуснати по протежение на тялото на оолоито, краищата им бяха
навити и оформяха спирали, насочени нагоре, за да не докосват пода.
– Все ми приличат на слонски хоботи – каза Лилит.
Тино я погледна и видя, че тя се усмихва: тъжна усмивка, която някак ?
отиваше. За момент тя беше красива. Той не знаеше какво иска от оолоито,
ако изобщо искаше нещо. Но знаеше какво иска от жената. Желаеше оолоито
да не е там. И в момента, в който си помисли това, той го отхвърли. По
някакъв начин Лилит и Никанж бяха двойка. Без Никанж Лилит нямаше да е
така привлекателна. Това беше нещо, което той не разбираше, но го
приемаше.
Трябваше те да му покажат какво предстои. Той нямаше да пита. Те бяха
показали ясно, че искат нещо от него. Нека те попитат.
– Мислех си – каза Тино, говорейки за сетивните ръце, – че не знам какво
представляват.
Телесните пипала на Никанж сякаш потрепнаха, след което се втвърдиха в
обезцветени буци. Спихнаха се, както понякога правеха меките тела на
плужеците, когато спрат да се движат.
Тино се отдръпна леко с отвращение. Господи, колко грозни създания бяха
оанкалите. Как така хората бяха започнали толкова лесно да ги понасят, да
ги докосват, да им позволяват да…
Лилит взе дясната сензорна ръка на оолоито в своите две и не я пусна дори
когато Никанж изглеждаше все едно иска да се откъсне от нея. Тя се взря в
него и Тино разбра, че помежду им протича някаква комуникация. Да не би
оанкалите да споделяха телепатичните си способности с човешките си
домашни любимци? И беше ли това тяхното четене на мисли изобщо? Лилит
заговори на глас.
– По-бавно – прошепна тя. – Дай му малко време. Дай малко време и на мен.
Недей да саботираш сам себе си, като бързаш.
За момент бучките по Никанж придобиха още по-ужасен вид: наподобяваха
някаква гротескна болест. След това отново се превърнаха в тънки сиви
телесни пипала, не по-гротескни от обикновено. Никанж дръпна сензорната
си ръка от ръцете на Лилит, изправи се и отиде в един от далечните ъгли
на стаята. Там то седна на земята и сякаш се самоизключи. Вкамени се и
заприлича на нещо, изваяно от сив мрамор. Дори пипалата по главата и
тялото му престанаха да мърдат.
– Какво беше това? – попита Тино.
Лилит се усмихна широко.
– За първи път в живота ми се наложи да му кажа да има търпение. Ако беше
човек, щях да кажа, че е увлечено по теб.
– Шегуваш се!
– Прав си – каза тя. – По-зле е от увлечение. Радвам се, че и ти изпитваш
чувства към него, нищо че още не знаеш какви точно.
– Защо отиде и седна в онзи ъгъл?
– Защото не може да се накара да напусне стаята, макар че знае, че трябва
– за да ни остави да бъдем просто хора за малко. Както и да е, не мисля,
че наистина искаш то да излезе от тук.
– То може ли да чете мисли? А ти?
Тя не се засмя. Поне не се засмя.
– Не съм срещала някого, оанкали или човек, който да може да чете мисли.
То може да стимулира усещания и да разпраща мислите ти във всички посоки,
но не може да чете тези мисли. Единствено новите усещания, които те
създават, могат да бъдат споделени с него. То има силата да ти даде най-
реалистичните и пълни с удоволствие сънища, които някога си имал. Нищо от
миналия ти опит не може да се сравни с това – освен може би обучението
ти. И в него трябва да търсиш обяснението защо си тук, защо си бил
обречен, рано или късно, да тръгнеш в търсене на обменно село. Никанж те
е докоснало, когато си бил твърде млад, за да имаш каквито и да е защити.
И даденото ти от него е нещо, което никога няма да забравиш напълно – или
да си спомниш напълно, освен ако не го изпиташ отново. Ти го желаеш
отново. Така е, нали.