Не беше въпрос. Тино преглътна и не си направи труда да даде отговор.
– Помня наркотиците – каза той, взирайки се в нищото. – Никога не съм
вземал. Бях прекалено малък преди войната. Помня, че други хора ги
употребяваха и май полудяваха за кратко, или просто се надрусваха. Помня,
че се пристрастяваха, че понякога се нараняваха или ги убиваха…
– Това не е просто наркотик.
– А какво е тогава?
– Пряка стимулация на мозъка и нервната система. – Тя вдигна ръка, за да
го накара да мълчи. – Няма болка. Те мразят болката повече от нас, защото
са по-чувствителни към нея. Ако ни наранят, нараняват и себе си. И няма
вредни странични ефекти. Точно обратното. Те автоматично оправят всички
проблеми, които забележат. Получават истинско удоволствие от това, да
лекуват или регенерират, и споделят това удоволствие с нас. Не са били
толкова добри в поправянето, преди да ни открият. Регенерирането, на
което са били способни, се е изчерпвало с лекуване на рани. Сега те могат
да направят така, че да ти израсне нов крак, ако загубиш своя. Способни
са да възстановят дори мозък и нервна тъкан. Ако щеш вярвай, но това са
го научили от нас. Ние имаме тази способност, а те знаят как да я
използват. И представяш ли си – научили са се, изследвайки случаите на
рак при нас. Човечеството им се е сторило толкова ценен партньор за обмен
заради рака.
Тино поклати глава, отказвайки да повярва.
– Видях как ракът убива и двамата ми дядовци. Това не е нищо повече от
една гнусна болест.
Лилит докосна рамото му, остави ръката си да се плъзне в милувка надолу
по ръката му.
– Ето защо. Затова толкова силно привличаш Никанж. Трима мои близки си
отидоха от рак, включително майка ми. Казаха ми, че е щял да погуби и
мен, ако оанкалите не бяха поработили върху мен. За нас е гнусно
заболяване, но за оанкалите болестта е инструментът, който са търсили
поколения наред.
– Какво нещо, свързано с рака, иска да прави то с мен?
– Нищо. Просто то те намира за много по-привлекателен от повечето човеци.
Има ли нещо, което можеш да правиш с красива жена, което да не можеш с
грозна? Не. Въпрос на предпочитания. Никанж и всяко друго оанкали вече
разполагат с цялата информация, която им е нужна, за да използват
наученото от нас. Дори и конструктите могат да я използват, когато
съзреят достатъчно. Но хора като мен и теб продължават да ги привличат.
– Не го разбирам това.
– Не го мисли. Казват, че нашите деца ще ги разбират, но не и ние.
– Нашите деца ще са като тях.
– Приемаш ли това?
Отне му момент, за да осъзнае какво бе казал.
– Не! Не знам. Да, но… – Той затвори очите си. – Не знам.
Тя се премести по-близо до него, постави топли, загрубели ръце върху
неговите. Той усещаше уханието ?. На смачкани растения: точно както
миришеха прясно окосените ливади. На храна, на лютиво и на сладко. Жена.
Той посегна към нея, докосна големите ? гърди. Беше по-силно от него.
Искаше да ги докосне от първия път, в който ги беше видял. Тя легна
настрани, притегляйки го надолу с лице към нея. Малко по-късно той
осъзна, че Никанж е зад него. Че тя нарочно го беше накарала да заеме
такава позиция, че Никанж да е зад него.
Той се изправи рязко, обърна се, за да види оолоито. То не беше
помръднало. Дори не показваше признаци на живот.
– Полежи известно време с мен – каза тя.
– Но…
– След малко ще отидем при Никанж. Нали?
– Не знам. – Той легна отново, този път доволен, че е с гръб към
съществото. – Все още не разбирам какво прави. Може да ми даде хубави
сънища, хубаво. Но как? И какво още ще направи? Ще ме използва ли, за да
те забремени?
– Не сега. Акин е твърде малък. То… може да събере известно количество
сперма от теб. Няма да го усетиш. Когато имат възможност, те стимулират
жената да овулира. Събират яйцеклетките, съхраняват ги, събират
сперматозоиди, съхраняват ги. Могат да поддържат сперматозоидите и
яйцеклетките жизнеспособни и без да са в контакт в телата си в
продължение на десетилетия. Акин е дете от мъж, умрял преди близо трийсет
години.
– Бях чул, че имало времево ограничение – че могат да поддържат