сперматозоидите и яйцеклетките живи само няколко месеца.
– Прогрес. Преди да напусна кораба, някой откри нов метод на съхранение.
Никанж беше един от първите, които го усвоиха.
Тино се взря в нея, огледа гладкото ? широко лице.
– А ти на колко си? На петдесет и няколко?
– Петдесет и пет.
Той въздъхна, поклати глава над ръката, върху която я бе положил.
– Изглеждаш по-млада, отколкото аз. Аз поне имам няколко посивели косъма.
Спомням си, че се притеснявах, че аз съм човекът, при когото оанкалите са
се провалили, способен да оплодява и остаряващ нормално, и че всичко,
което ще спечеля от това, е да стана стар.
– Никанж не би се провалил с теб.
Тя беше толкова близо до него, че той не можеше да спре да я докосва,
прокарвайки пръсти по нежната кожа. Но когато тя спомена името на
оолоито, той се отдръпна.
– Не може ли да се махне? – прошепна той. – Само за малко.
– То избира да не го прави – каза тя с нормален глас. – И не си прави
труда да шептиш. То може да чуе и ударите на сърцето ти от там, където
седи. Може да чуе и субвокализациите ти – нещата, които… казваш на себе
си с думи, но не съвсем на глас. Може би затова си си помислил, че чете
мисли. А то очевидно няма да се махне.
– А ние не можем ли?
– Не. – Тя се подвоуми. – То не е човек, Тино. Не е същото, като да има
друг мъж или друга жена в стаята.
– По-зле е.
Тя се усмихна уморено, наведе се над него и го целуна. След това се
изправи.
– Разбирам – каза тя. – И аз се чувствах така преди. Може би това е
добре.
Тя обви ръце около себе си и го погледна почти гневно. Фрустрация? Кога ?
е било за последно? Е, проклетото оолои не можеше да присъства всеки път.
Защо не се разкара и не изчака реда си? Тъй като то няма да го направи,
защо пък той се срамуваше толкова от него? Присъствието му го смущаваше
повече, отколкото би го притеснило присъствието на който и да е човек.
Много повече.
– Ще се присъединим към Никанж, Тино, щом ти кажа още нещо – каза тя. –
По-точно, ще се присъединим към него, ако решиш, че все още искаш нещо от
мен.
– От теб ли? Не с теб имам проблем. Имам предвид…
– Знам. Това е нещо друго – нещо, което бих предпочела никога да не ти
казвам. Но ако не ти кажа, някой друг ще го направи. – Тя пое дълбоко
дъх. – Не се ли замисли коя съм? Или защо името ми е такова?
– Помислих си, че е трябвало да го смениш. Не е много популярно име.
– Знам. И сменянето му няма да е от голяма полза. Прекалено много хора ме
познават. Аз не съм просто жена, случила на непопулярно име, Тино. Аз съм
тази, която го направи непопулярно. Аз съм Лилит Аяпо.
Той се намръщи, понечи да поклати глава, след това се спря.
– Ти не си онази, която… която…
– Аз събудих първите три групи хора, които трябваше да бъдат изпратени
обратно на Земята. Казах им в каква ситуация се намират, какви са опциите
им, а те решиха, че всичко това е моя отговорност. Помогнах им да се
научат да живеят в гората, а те решиха, че аз съм виновна за това, че е
трябвало да се откажат от цивилизования начин на живот. Нещо като да ме
обвинят за проклетата война! Както и да е, те решиха, че съм ги предала
на оанкалите, и най-милото определение на някои от тях за мен беше Юда. И
ти ли така си научен да мислиш за мен?
– Аз… Да.
Тя тръсна глава.
– Оанкалите ги привличаха или ужасяваха, или и двете едновременно. Аз, от
друга страна, бях никой. Не им беше трудно да винят мен. И беше
безопасно. Така че, когато от време на време през Ло мине някой напуснал
съпротивата и чуе името ми, на мига си представя, че имам рога. Някои от
по-младите са научени да ме винят за всичко – като че ли съм втори Сатана
или пък жената на Сатаната, или някаква подобна тъпотия. От време на
време някой от тях прави опит да ме убие. Това е една от причините да съм
толкова чувствителна на тема оръжия тук.
Той я гледа известно време. Беше я наблюдавал внимателно, докато тя
говореше, опитвайки се да открие вината в нея, дявола в нея. Хората във
Феникс казваха подобни неща: че е обсебена от дявола, че е продала първо