– Мисля – каза тихо Лилит, – че ти може би разбираш по-добре нас,
отколкото твоя вид.
То се съсредоточи върху нея, а телесните му пипала прилепнаха към кожата
и станаха невидими. Това означаваше, че е доволно, спомни си Тино.
Доволно или дори щастливо.
– И Ахажас казва същото – каза ?. – Не смятам, че е вярно, но може и да
греша.
Тино се обърна към Лилит, но заговори на Никанж.
– Против волята ? ли я забремени?
– Против част от волята ?, да – призна Никанж. – Тя искаше дете от
Джоузеф, но той беше мъртъв. Тя беше… по-самотна, отколкото можеш да си
представиш. Мислеше си, че не разбирам.
– Била е самотна по твоя вина!
– Вината беше споделена. – Пипалата по главата и тялото на Никанж се
отпуснаха. – Вярвахме, че я използваме както трябва. Иначе щеше да се
наложи да упояваме новосъбудените човеци много повече от полезното за
тях, защото трябваше да ги учим ние самите. Правихме и това по-късно,
защото видяхме… че увреждаме Лилит и останалите, които се опитвахме да
използваме.
– С първите деца дадох на Лилит това, което желае, но не може да поиска.
Оставих я да вини мен, вместо себе си. За известно време се превърнах в
това за нея, което беше тя за човеците, обучавани и водени от нея.
Предател. Унищожител на скъпи неща. Тиранин. Тя имаше нужда да ме мрази
известно време, за да може да престане да мрази себе си. А и имаше нужда
от децата, които смесих за нея.
Тино погледна оолоито; трябваше да го погледне, за да не забравя, че чува
думите на едно абсолютно нечовешко създание. Накрая обърна очи към Лилит.
Тя отвърна на погледа му с горчива, безрадостна усмивка.
– Казах ти, че е талантливо – проговори тя.
– Колко от всичко това е истина? – попита той.
– Откъде да знам! – Тя преглътна. – Може би всичко. Никанж обикновено
казва истината. От друга страна, причините и оправданията звучат
убедително и когато са измислени по-късно. Първо се забавляваш, а след
това измисляш някаква прекрасно звучаща причина защо си постъпил
правилно.
Тино се изтръгна от оолоито и отиде при Лилит.
– Мразиш ли го? – попита.
Тя поклати глава.
– Трябва да го напусна, за да го мразя. Понякога се махам за известно
време – проучвам, посещавам други села и го мразя. Но след време децата
започват да ми липсват. И небесата са ми свидетели, то започва да ми
липсва. Не се прибирам, докато бягството ми не започне да боли повече от
мисълта за прибирането… вкъщи.
Помисли, че тя ще се разплаче. Майка му никога не би удържала толкова
много страст в себе си без сълзи, никога не би се и опитала. Той хвана
ръцете ?, усети, че е стегната и се съпротивлява. Очите ? отхвърляха
утехата, преди той да може да ? я предложи.
– Какво да направя? – попита я. – Какво искаш да нап-равя?
Тя го прегърна внезапно, притисна го силно към себе си.
– Ще останеш ли? – попита в ухото му.
– Да остана ли?
– Да.
– Добре.
Тя не беше Лилит Аяпо. Тя беше едно тихо, изразително, широко лице. Беше
тъмна, гладка кожа и топли, загрубели от труд ръце. Беше гърди, пълни с
мляко. Той се чудеше как е могъл да ? устои по-рано.
Ами Никанж? Той не погледна към него, но си въобрази, че усеща вниманието
му върху себе си.
– Ако решиш да напуснеш – каза Лилит, – ще ти помогна.
Не можеше да си представи да иска да я напусне.
Нещо хладно, грубо и твърдо се закачи за горната част на ръката му. Той
се вцепени; не беше нужно да поглежда, за да разбере, че това е една от
сетивните ръце на оолоито.
То беше застанало до него, опряло едната си сензорна ръка в него, а
другата в Лилит. Тези ръце наистина бяха като слонски хоботи. Усети как
Лилит го пуска, усети как Никанж го дърпа към пода. Остави се да бъде
придърпан само защото Лилит легна с тях двамата. Позволи на Никанж да
намести тялото му по дължината на своето. Видя как Лилит се изправя от
другата страна на Никанж и ги наблюдава със сериозно изражение.
Не разбираше защо само наблюдава, защо не се включва. Преди да успее да