попита, оолоито плъзна сензорната си ръка около него и го натисна в тила
така, че тялото му първо се разтресе, а след това се отпусна.
Не беше в безсъзнание. Знаеше, че оолоито се доближава още повече, че го
държи по начин, който той не разбира.
Не се страхуваше.
Когато вълната от ледено-сладко удоволствие достигна до него, той ? се
отдаде напълно. Това беше полузабравеното чувство, заради което се беше
върнал. Това беше начинът, по който то започваше.
Преди дългоочакваният поток от усещания да го погълне изцяло, той видя
как Лилит ляга до оолоито, видя как втората сензорна ръка се увива около
врата ?. Той се опита да се пресегне над тялото на оолоито, за да я
докосне, за да докосне топла човешка плът. Струваше му се, че протяга и
протяга ръка, а тя е винаги отвъд допира му.
Мислеше, че крещи, когато усещането, сграбчвайки го, започна да се
задълбочава. Сякаш тя внезапно се беше появила до него и притиснала
тялото си в неговото. Мислеше, че казва и казва името ?, но не можеше да
чуе собствения си глас.
7
Акин направи първите си няколко стъпки, вървейки към протегнатите ръце на
Тино. Научи се да взема храна от чинията на Тино и се качваше на гърба на
Тино всеки път когато мъжът се съгласяваше да го носи. Той не забрави за
предупреждението на Дичаан да не остава сам с Тино, но и не го приемаше
на сериозно. Доверието му в Тино се разви съвсем бързо. Накрая всеки
имаше доверие в Тино.
Така се случи, че Акин беше сам с Тино, когато се появиха група
нападатели, дошли да търсят деца за крадене.
Тино беше излязъл да сече дърва за къщата за гости. Все още не можеше да
възприеме границите на Ло. Беше свикнал да взема Акин със себе си, за да
му помага при разпознаването, след като беше счупил една взета назаем от
Рей Ордуей брадва в дърво, което не беше дърво. Съществото Ло се
развиваше според желанията на жителите си и разпространението на околната
растителност. И все пак то беше ларвата на пътуващ в космоса организъм.
Кожата и органите му бяха по-добре защитени от тези на което и да е живо
същество от Земята. Нямаше брадва или мачете, които да могат да оставят
следи по него. Докато не пораснеше, никакви местни растения не можеха да
виреят в границите му. Това беше причината Лилит и още няколко души да
поддържат градини далече от селото. Ло би могло да осигурява питателна
храна от собствените си вещества: оанкалите можеха да стимулират
производството на храна и след това да я отделят от самото Ло. Но
повечето хора в селото не искаха да зависят изцяло от оанкалите. Затова и
Ло имаше широка периферия от създадени от хората градини, някои от които
се използваха, а други стояха незасети. Понякога на Акин му се налагаше
да спира Тино да нагази право в тях, след което осъзнаваше, че е твърде
късно и че мъжът вече си е проправил път с мачетето през реколтите и е
унищожил нечий труд. Все едно изобщо не можеше да види. Акин не можеше да
не разбере кога е прекрачил границите на Ло. Дори въздухът започваше да
мирише различно. Растителността, която го докосваше, го караше да се
отдръпва рязко, защото в началото я усещаше като внезапно чужда. След
това, поради същата причина, започваше да го привлича, зовеше го със
странността си. Той нарочно караше Тино да ходи по-далече от нужното,
докато някое растение, невкусвано до този момент, не се отъркаше в лицето
му.
– Ето – каза, късайки листа от фиданката, която го беше докоснала. –
Недей да сечеш това дърво, но можеш да режеш от останалите.
Тино го свали на земята и му се ухили.
– Може ли? – попита.
– Това ми харесва – каза Акин. – Мисля, че ще можем да ядем от него,
когато порасне.
– Да ядем какво?
– Не знам. Досега не съм виждал такива като него. Но дори и да не ражда
плодове, листата стават за ядене. Тялото ми ги харесва.
Тино обърна очи към горския гъсталак и поклати глава.
– Всичко влиза в устата ти – каза той. – Изненадан съм, че още не си се
натровил поне десет пъти.
Акин не обърна внимание на думите и започна да изследва кората на
фиданката и да търси насекомите и гъбите, които я ядяха, както и нещата,