знаеше, че сноповете са смъртоносни. Животното нямаше нужда да жили.
Достатъчно беше един от сноповете му да бъде докоснат. Отровата беше
достатъчно силна, за да убие голям човек. Явно и Тино знаеше това.
Посегна с ръка към гъсеницата, но се спря.
Акин разцепи вниманието си. Наблюдаваше Тино, за да е сигурен, че няма да
направи повече движения, и вкусваше гъсеницата нежно, внимателно с кожата
си и с бръсване на езика си по бледата незащитена долна страна на тялото
?. Отдолу беше безопасна. Не тровеше това, по което пълзеше. Хранеше се с
други насекоми. Ядеше даже малки водни и крастави жаби. Някое оолои ?
беше дало характеристиките на друго пълзящо същество: малкия многокрак,
подобен на червей перипатус. Сега и гъсеницата, и перипатусът можеха да
изстрелват нещо като лепило, с което да улавят жертвата си и да я държат,
докато не бъде изядена.
Самата гъсеница не ставаше за ядене. Беше твърде отровна. Оолоито, което
я беше сглобило, не беше възнамерявало тя да става за храна за когото и
каквото и да е, докато е жива, макар че можеше да бъде убита от мравки
или оси, ако решеше да отиде на лов по някое от дърветата, които те
защитаваха. Дървото, което тази си бе избрала, обаче беше безопасно.
Нейният вид осигуряваше на дървото по-голям шанс да узрее и произведе
храна. Акин сложи ръка на стъблото на дървото и внимателно насочи
гъсеницата да продължи пълзенето си по него. В момента, в който тя се
махна от ръката му, Тино го грабна и кресна:
– Никога не прави такова ненормално нещо пак! Никога! Тази гад можеше да
те убие! Можеше да убие и мен!
Някой го сграбчи изотзад.
Някой друг изтръгна Акин от ръцете му.
Сега, вече прекалено късно, Акин видя, чу и помириса нападателите.
Непознати. Човешки мъжки индивиди, без мирис на оанкали по тях. Хора от
съпротивата. Разбойници. Крадци на деца!
Акин започна да крещи и да се извива в ръцете на крадеца си. Но във
физическо отношение той все още беше като бебе. Беше допуснал вниманието
му да бъде погълнато изцяло от Тино и гъсеницата, а сега беше пленен.
Мъжът, който хвана Акин, беше едър и силен. Държеше го, без видимо да
усеща борбата му.
Междувременно четирима мъже бяха заобиколили Тино. Някой беше ударил и
порязал Тино и по лицето му имаше кръв. Единият от четиримата носеше
парче блестящ метал около пръста си. Вероятно това нещо беше порязало
Тино.
– Дръж го здраво! – каза един от хваналите Тино. – Този живееше във
Феникс.
Мъжът се намръщи.
– Ти не си ли синът на Леал?
– Аз съм Аугустино Леал – каза Тино, държейки тялото си изправено. – Аз
бях във Феникс. Живях там, преди вие дори да разберете за него!
Гласът му не трепна, но Акин можеше да види как тялото му се тресе съвсем
леко. Погледна към брадвата си, която сега беше захвърлена на земята на
няколко метра от него. Беше я подпрял на едно дърво, когато дойде да
вземе Акин. Мачетето му обаче тогава още висеше от колана му. Сега го
нямаше. Акин не можеше да види къде се е дянало.
Всички нападатели имаха дълги пръчки от метал и дърво, които сега бяха
насочили към Тино. Мъжът, който държеше Тино, също имаше такава, но я
носеше на гръб. Акин осъзна, че това бяха оръжия. Тояги… или може би
пушки? Също така тези мъже познаваха Тино. Един от тях го познаваше. И
Тино не го харесваше. Тино беше уплашен. Акин никога не го беше виждал
по-уплашен.
Вратът на мъжа, който държеше Акин, беше в обсега на езика на Акин.
Можеше да го ужили, да го убие. Но какво щеше да стане след това? Имаше
още четирима.
Акин не направи нищо. Наблюдаваше Тино с надеждата, че мъжът знае какво
трябва да се направи.
– Нямаше пушки във Феникс, когато напуснах – говореше Тино.
Значи, пръчките бяха пушки.
– Не, ама и ти не искаше да има, нали? – попита същият мъж.
Той счете за необходимо да сръга Тино с пушката.
Страхът на Тино намаля за сметка на гнева му.
– Ако си мислите, че с тези ще можете да убиете оанкалите, значи, сте по-
глупави, отколкото си мислех.
Мъжът завъртя пушката си нагоре така, че краят ? почти докосна носа на