Тино.
– Хора ли смятате да убивате? – попита Тино внимателно. – Чак толкова
много ли са останали? Толкова ли бързо се множим?
– Ти си минал на страната на предателите! – каза мъжът.
– За да имам семейство – каза Тино тихо. – За да имам деца. – Той
погледна към Акин. – За да може поне частица от мен да продължи да
съществува.
Мъжът, който държеше Акин, се обади:
– Това дете изглежда толкова човешки, колкото всяко преди войната. Не
откривам нищо нередно в него.
– Няма ли пипала? – попита един от четиримата.
– Нито едно.
– Какво има между краката?
– Същото, което имаш и ти. Е, може би е малко по-малко.
Последва момент мълчание и Акин забеляза, че трима от мъжете се
забавляват, а един – не.
Акин се страхуваше да говори, страхуваше се да покаже на нападателите
нечовешките си черти: език, способност да говори, интелект. Щяха ли тези
неща да ги накарат да го оставят на мира, или щяха да ги накарат да го
убият? Въпреки месеците, прекарани с Тино, той не можеше да каже. Затова
продължи да мълчи и започна да се опитва да чуе или подуши някой от Ло,
който може да минава наблизо.
– Значи, вземаме детето – каза един от мъжете. – Какво правим с него?
Посочи рязко към Тино.
Преди някой да е отговорил, Тино извика:
– Не! Не можете да го вземете. Още го кърмят. Ще умре от глад, ако го
вземете!
Мъжете се спогледаха, объркани. Този, който държеше Акин, внезапно обърна
Акин с лице към себе си и стисна бузите му с пръсти. Опитваше се да
отвори устата на Акин. Защо?
Нямаше значение. Щеше да отвори устата на Акин и да се шокира. Той беше
човек, непознат и опасен, при това. Кой знае колко ирационална щеше да е
реакцията му. Трябваше да му се покаже нещо познато заедно с непознатото.
Акин започна да се върти и да хлипа в ръцете на мъжа. Досега не беше
плакал. Това беше грешка. Човеците винаги се учудваха от това, колко
малко плачат бебетата конструкти. Очевидно едно човешко бебе на негово
място би плакало много повече.
Акин отвори уста и зарева.
– Мамка му! – измърмори този, който го държеше.
Огледа се набързо, все едно се страхуваше, че звукът може да привлече
някого. Акин, който не се беше сетил за това, зарева още по-силно. Слухът
на оанкалите бе много по-чувствителен, отколкото хората си мислеха.
– Млъкни! – изкрещя мъжът и го раздруса. – Господи, това е най-грозният
сив език на света! Млъквай бе!
– Той е просто бебе – каза Тино. – Не можеш да накараш бебе да млъкне,
като го плашиш. Дай ми го.
Беше започнал да пристъпва към Акин с протегнати ръце, за да го вземе.
Акин се протегна към него, мислейки си, че е по-малко вероятно мъжете от
съпротивата да ги наранят, когато са заедно. Може би щеше да може да
защити Тино до някаква степен. В ръцете на Тино ще бъде тих и отзивчив.
Те ще видят, че Тино може да им бъде от полза.
Мъжът, който първо бе разпознал Тино, пристъпи зад него и го удари в тила
с дървения край на пушката си.
Тино се свлече на земята, без да издаде звук, а нападателят му го удари
отново, забивайки дървената част на пушката в главата му, все едно
убиваше отровна змия.
Акин закрещи от ужас и мъка. Познаваше човешката анатомия достатъчно
добре, за да знае, че дори Тино да не беше мъртъв още, щеше да умре
скоро, ако някое оанкали не му помогнеше.
А наоколо нямаше никакви оанкали.
Бунтовниците оставиха Тино, където беше паднал, и се отправиха към
гората, понесли Акин, който продължаваше да крещи и да се съпротивлява.
ВТОРА ЧАСТ - ФЕНИКС
1
Дичаан изплува от най-дълбоката част на обширното езеро, премина от
дишане под вода към дишане на суша и пое към брега.
Човеците го наричаха меандровото езеро, защото някога е било част от
реката. Засега Дичаан беше успял да спре организма на Ло да го погълне,
защото той би унищожил флората на дъното, което неизбежно би довело до
унищожаването и на фауната. Дори и да получи помощ, нямаше как Ло да бъде
научено да осигурява на животните необходимото им да оцелеят под такава