форма, че те да го приемат, преди да умрат от глад. Единственото полезно
нещо, което Ло би могло да осигури веднага, бе кислород. Но сега
организмът се променяше, преминаваше към следващата фаза от развитието
си. Вече можеше да се учи как да инкорпорира земна растителност, как да я
поддържа и да извлича полза от нея. Оставено само, то би се учило бавно,
убивайки твърде много в процеса, унищожавайки местната растителност,
докато не остане само онази част от нея, която може да се адаптира към
промените, направени от него.
Но ако се намира в симбиотична връзка със своите оан-калски обитатели,
организмът би могъл да се променя по-бързо, да се адаптира и да приема
приспособената
флора,
която
Дичаан
и
останалите
са
подготвили
предварително.
За да стигне до брега, Дичаан тръгна по един естествен коридор през
избуяли дълги, дебели, вертикални подпорни корени, които щяха постепенно
да се озоват под водата, щом започне дъждовният сезон и нивото се покачи.
Вече беше излязъл от тинята, а тялото му продължаваше да се наслаждава на
вкуса на езерото – богато на флора и фауна, – когато чу вик.
Замръзна, ослушвайки се, само пипалата на главата и тялото му се извиваха
във всички посоки, за да уловят точно посоката на звука. Разбра откъде
идва и от кого идва и се втурна. Беше прекарал цяла сутрин под вода.
Какво се беше случвало през това време на сушата?
Не спираше да тича, прескачайки паднали дървета, избягвайки висящи лиани,
храсталаци и живи дървета. Допря телесните си пипала плътно до кожата си.
По този начин чувствителните зони на пипалата оставаха защитени от
тънките клонки, които го драскаха, докато минаваше през шубрака. Не
можеше едновременно да избягва всяка от тях и да не забавя скорост.
Преджапа едно малко поточе, после изкатери един стръмен бряг.
Стигна до купчина цепеници и видя къде е било сечено дърво. На мястото се
усещаше миризмата на Акин и на непознати мъже човеци. Усещаше се и
миризмата на Тино – беше съвсем остра.
Тино отново извика, но този път едва-едва: викът беше просто сянка на
онзи, който Дичаан бе чул край езерото. Звучеше почти нечовешки, макар че
за Дичаан нямаше съмнение, че идва от Тино. Пипалата на главата му се
заизвиваха, започнаха да търсят човека, намериха го. Той изтича до там,
където мъжът лежеше, скрит зад огромните клиновидни опорни корени на едно
дърво.
Косата му се беше сплъстила в твърди буци от кръв, пръст и шума. Тялото
му потрепваше, а от устата му излизаха тихи звуци.
Дичаан се сгъна и седна на земята. Първо провери раните на Тино с няколко
от пипалата на главата си, след това легна до него и проникна където
можеше в тялото му с влакънцата на всичките си пипала.
Мъжът умираше… щеше да си отиде, ако Дичаан не успееше да го запази жив.
Беше хубаво мъж от човеците да е част от семейството. Той бе балансът,
открит след години на болезнено неравновесие, а никой не бе усещал това
неравновесие по-силно от Дичаан. Той беше роден, за да работи с паралелен
индивид от мъжки пол и от човешката раса, с чиято подкрепа да помага при
отглеждането на децата. Но му се бе наложило да куцука по този път без
присъствието на така значимия друг. Как щяха децата да се научат да
разбират човешката си мъжка страна, която всички имаха, независимо от
пола, който щяха да развият?
И ето, появи се Тино, без деца и опит с тях, но бързо свикващ и лесно
приет.
И ето го Тино, почти убит от ръцете на собствения му вид.
Дичаан се свърза с нервната му система и започна да поддържа ритъма на
сърцето му. Мъжът представляваше едно красиво и ужасно противоречие,
както всеки друг човек. Той беше съблазън на два крака, но никога нямаше
да го разбере. Не трябваше да го губят. Не можеше да бъде вторият
Джоузеф.
Имаше мозъчни увреждания. Дичаан ги улавяше, но беше неспособен да ги
излекува. Никанж трябваше да свърши това. Но Дичаан можеше да спре
влошаването им. Спря загубата на кръв, която не беше толкова голяма,
колкото изглеждаше, и се погрижи да осигури на живите мозъчни клетки
незасегнати кръвоносни съдове, които да ги подхранват. Откри наранявания