на черепа и установи, че засегнатата кост упражнява неестествено силен
натиск върху мозъчната тъкан. С това не посмя да се заеме. Никанж ще се
погрижи за него. Никанж щеше да го направи по-бързо и по-сигурно,
отколкото някой мъжки или женски индивид.
Дичаан изчака Тино да се стабилизира, доколкото е възможно, и го остави
за малко. Отиде в края на Ло при един от по-големите опорни корени на
едно псевдодърво и удари по повърхността няколко пъти, използвайки кода
от натискания, които използваше, когато искаше да обогати разменени
сензорни образи. Натисканията обикновено се прилагаха в бърза и беззвучна
последователност върху кожата на някой друг. Отнемаше малко време, за да
се възприеме това барабанене като общуване. Но нямаше да остане
незабелязано. Дори и да не го чуеше нито един оанкали или конструкт, Ло
щеше да усети познатите групи вибрации. Щеше да сигнализира общността в
момента, в който някой отвореше стена или издигнеше платформа.
Дичаан избарабани съобщението два пъти, върна се при Тино и легна до
него, за да следи състоянието му и да чака.
Сега имаше време, за да мисли какво беше закъснял да предотврати.
Акин го нямаше – беше изчезнал от известно време. Беше отвлечен от мъже
от човешкия вид: бунтовници. Бяха избягали в посока на реката. Без
съмнение вече бяха тръгнали нагоре или надолу по нея към селото си… или я
бяха пресекли и поели през сушата. И в двата случая миризмата им вероятно
щеше да се изпари по протежение на реката. Той беше включил в съобщението
си инструкции да започнат да ги търсят, но не възлагаше много на това. Ще
претърсят всички села на съпротивата. Ще намерят Акин. Феникс щеше да
бъде огледан внимателно, тъй като там беше домът на Тино. Но беше ли
възможно хора от Феникс да мразят Тино толкова силно? Не изглеждаше като
един от онези хора, които продължаваш да мразиш и след като ги опознаеш.
Хората от Феникс, които са били свидетели на порастването му като
единственото дете на селото, сигурно се чувстват като негови родители.
По-вероятно би било да го отвлекат заедно с Акин.
Акин.
Не биха го наранили… не и нарочно. Не и веднага. Все още сучеше, но го
правеше, защото беше свикнал, а не защото имаше нужда. Той имаше
оанкалската способност да смила всяка дадена му храна и да извлича
максималното от нея. Ако го хранеха с каквото ядяха и те, това щеше да
задоволи нуждите на тялото му.
Дали знаеха колко е интелигентен? Дали знаеха, че може да говори? Ако не,
как щяха да реагират, щом разберат? Човеците не реагираха добре на
изненади. Той ще внимава, разбира се, но какво знаеше той за разярените,
изплашени и разочаровани човеци? Никога не беше и доближавал някого,
който може да го намрази, да нарани дори когато открие, че не е толкова
човек, колкото изглежда.
2
Нагоре по реката.
Човеците имаха дълго, гладко и тясно кану, леко и лесно за гребане. Двете
двойки мъже се редуваха на греблата и лодката пореше бързо водата.
Течението не беше силно. Заради тези смени не губеха време за почивка.
Акин беше крещял колкото силно можеше и докато имаше някакъв шанс да бъде
чут. Но никой не беше дошъл. Сега мълчеше, изтощен и нещастен. Мъжът,
който го беше хванал и го държеше все още, грабна крака му и го провеси
над водата, заплашвайки, че ще го хвърли в реката, ако не млъкне. Само
намесата на останалите му попречи да изпълни заканата си. Мъжът ужасяваше
Акин. Изглежда, искрено не разбираше защо Акин може да се разстрои от
убийството и отвличането или да престане да изпълнява заповеди.
Акин се загледа в широкото, брадато, червено лице на мъжа, вдиша киселия
му дъх. Беше озлобеното гневно лице на някой, който може да го нарани,
задето се държи като бебе, но и да го убие, ако се държи като нещо
различно. Мъжът го държеше със същото отвращение, което Акин беше видял
веднъж на лицето на човек, хванал змия. Дали за тези хора той беше
толкова чужд, колкото и змията?
Злобният мъж погледна надолу, улови погледа на Акин.
– Какво зяпаш, по дяволите? – попита.
Акин престана да гледа мъжа с очите си, но продължи да го наблюдава с
другите чувствителни към светлината част на тялото си. Мъжът смърдеше на