пот и още нещо. Имаше нещо нередно в тялото му: някаква болест. Трябваше
му оолои. А той дори не би се доближил до такова.
Акин лежеше неподвижно в ръцете му и накрая някак заспа.
Събуди се, оставен между два чифта крака върху парче подгизнал парцал на
дъното на лодката. Беше го събудила плискаща го вода.
Изправи се предпазливо, като още преди да е помръднал, знаеше, че
течението тук е по-силно и че вали. Валеше силно. Мъжът, който беше
държал Акин в ръцете си, започна да изгребва водата от лодката с една
голяма кратуна. Ако дъждът продължеше или се усилеше, със сигурност щяха
да спрат.
Акин погледна към сушата и видя, че бреговете са високи и силно ерозирали
– стръмни скали с пълзяща надолу растителност. Никога не беше виждал
такива неща. Беше по-далече от къщи от всякога, а продължаваше да пътува.
Къде щяха да го отведат?... до хълмовете?... в планините?
Мъжете се отказаха и започнаха да гребат към брега. Водата беше сиво-
кафява и буйна, а дъждът се изливаше още по-силно. Кануто потъна малко
преди да достигнат брега. Мъжете започнаха да псуват и скочиха от
лодката, за да я изтеглят до един по-голям тинест нанос, а Акин остана на
място, почти плувайки. Стовариха лодката, наклониха я, изляха водата
заедно с него и започнаха да се смеят, когато той се хлъзна по калта.
Един от тях го сграбчи за крака и се опита да го подаде на мъжа, който го
беше хванал. Но той не искаше да го вземе.
– Ти ще си гледачката за малко – каза мъжът. – Нека опикава теб.
Акин едва успя да се спре да не проговори от възмущение. От месеци не
беше пишкал върху никого – не и откакто семейството му бе успяло да го
накара да разбере, че не трябва, че трябва да ги предупреждава, когато
има нужда да прави това или да изпразни червата си. Не би уринирал дори и
върху тези мъже.
– Не, благодаря – каза мъжът, който държеше Акин за крака. – Гребах в
продължение на бог знае колко мили, докато ти си седеше и се любуваше на
гледката. Сега ще можеш да се насладиш и на хлапето.
Остави Акин на наноса и се обърна, за да помогне на останалите да занесат
лодката до място, откъдето ще могат да продължат нагоре по брега. В
тинестия нанос нямаше нищо изненадващо: отрязък от събрала се малко над
водата мека и влажна утайка. Не беше нито сигурно, нито удобно място под
този порой. А и нощта идваше. Беше време да се намери място за лагер.
„Детегледачката“ на Акин го изгледа със студена неприязън. Разтри корема
си и само за момент изглеждаше така, все едно болка е изместила
цялостното му неразположение. Вероятно стомахът го болеше. Колко глупаво
беше да си болен, да знаеш къде могат да те излекуват и да решиш да
останеш болен.
Изведнъж мъжът грабна Акин, вдигна го с една ръка, сложи го под една от
мощните си мишници и тръгна след другите нагоре по стръмната кална
пътека.
Акин затвори очи по време на изкачването. Похитителят му не беше много
стабилен. Непрекъснато падаше, макар че нито веднъж не падна върху Акин и
не го изпусна. Обаче го беше стиснал толкова здраво, че пръстите му му
причиняваха болка и израняваха кожата му. Акин хленчеше, а понякога и
изреваваше, но се стремеше да бъде тих през повечето време. Страхуваше се
от този мъж, както от никой друг досега. От този човек, който с лекота го
беше захвърлил във вода, в която можеше да има хищници, който го беше
сграбчил и разтресъл, и заплашил да го удари, защото плаче, който
очевидно предпочиташе да търпи болка, отколкото да отиде при някого,
който ще го излекува, без да иска нищо в замяна… този мъж можеше да го
убие, преди някой да реагира и да го спре.
Когато изкачиха скалата, похитителят на Акин го хвърли на земята.
– Можеш да вървиш – измърмори.
Акин остана неподвижен, където беше паднал, чудейки се дали човешките
бебета ги хвърлят също по този начин – и ако да, как успяваха да оцелеят?
После тръгна след мъжете колкото бързо можеше. Ако беше зрял, щеше да
избяга. Щеше да се върне при реката и да я остави да го отнесе вкъщи. Ако
беше зрял, щеше да може да диша под вода и да отблъсква хищници с
обикновено химическо средство: еквивалентът на лоша миризма.