Мъжете не го спряха, но един от тях не свали очи от него. Когато се върна
под заслона, мокър и лъщящ, понесъл широки, гладки листа от див банан,
върху които да спи, всички мъже зяпнаха.
– Каквото и да е това нещо – каза един от тях, – то не е толкова човек,
за колкото го мислехме. Кой знае на какво е способно! С радост ще се
отърва от него.
– Точно такова е, за каквото го мислехме – каза похитителят на Акин. –
Бебе мелез. Обзалагам се, че може много повече от това, което видяхме.
– Бас държа, че ако си тръгнем и го оставим тук, ще оцелее и ще си иде
вкъщи – каза мъжът, който беше убил Тино. – И се кълна, че ако го
отровим, няма да умре.
Около последното твърдение се заформи спор, докато мъжете си подаваха
алкохолната напитка и слушаха дъжда, който спря и започна отново.
Акин започна да се страхува още повече от тях, но дори страхът му не успя
да го задържи дълго буден. Изпита облекчение, когато разбра, че смятат да
го изтъргуват с други хора – най-вероятно от Феникс. Можеше да открие
родителите на Тино. Може би те също щяха да си въобразят, че прилича на
Тино. Може би щяха да го оставят да живее с тях. Искаше да е сред хора,
които не го сграбчват болезнено за крака или ръката и които няма да го
носят, все едно е не по-чувствителен от изсъхнал клон. Искаше да е сред
хора, които му говореха и се грижеха за него, вместо такива, които или го
игнорираха, или се отдръпваха от него, все едно е отровно насекомо. Или
пък му се подиграваха. Тези мъже не само го плашеха, те го караха да се
чувства болезнено самотен.
По някое време, след като се беше стъмнило, Акин се събуди от това, че
някой го беше хванал, а друг се опитваше да сложи нещо в устата му.
Веднага разбра, че всичките мъже бяха пили твърде много от алкохолната си
напитка. Миришеха на нея. А говорът им беше завален и труден за
разбиране.
Някак бяха запалили малък огън и на светлината му Акин видя, че двама от
тях са се проснали на земята и спят. Другите двама бяха заети с него,
опитваха се да го нахранят с бобени зърна, които бяха намачкали на пюре.
И без да ги докосва с език, той знаеше, че намачканите бобени зърна са
смъртоносни. Не ставаха изобщо за ядене. А така намачкани, можеха да го
обезсилят, преди да ги е изхвърлил от организма си. След това щяха със
сигурност да го убият.
Започна да се съпротивлява и да вика доколкото може, без да отваря устата
си. Единствената му надежда, помисли си, беше да събуди спящите, за да
могат да видят как другите двама унищожават стоката им.
Но спящите мъже продължаваха да спят. Тези, които се опитваха да го
нахранят, само се разсмяха. Един от тях стис-на носа му и отвори с пръсти
устата му.
Акин повърна от отчаяние върху ръката на насилника.
Мъжът отскочи, проклинайки го. Препъна се в един от спящите и падна в
огъня.
Настъпи ужасна суматоха от крясъци и псувни, а заслонът замириса на
повърнато, пот и алкохол. Мъжете се боричкаха, без да осъзнават какво
правят. Акин се измъкна точно преди да срутят заслона.
Изплашен, объркан, почти болен от самота, Акин избяга в гората. По-добре
да се опита да стигне до къщи. По-добре да рискува да попадне на гладни
зверове и отровни насекоми, отколкото да остане с тези мъже, които бяха
способни на всичко, на всяка неразумна постъпка. По-добре да е напълно
сам, отколкото самотен сред опасни същества, които не разбираше.
Но това, което в действителност го плашеше, беше самотата. Кайманите и
анакондите вероятно можеше да бъдат избегнати. Повечето жилещи и хапещи
насекоми не бяха смъртоносни.
Но да си сам в гората…
Той жадуваше за Лилит, за прегръдката ? и за сладката ? кърма.
3
Мъжете бързо осъзнаха, че е изчезнал.
Може би се бяха свестили от болката от огъня и лудешките удари,
срутването на заслона и внезапния порой. Разпръснаха се да го търсят.
Акин беше малко уплашено животинче, неспособно да се придвижва бързо или
да координира добре движенията си. Чуваше ги, а от време на време ги и
виждаше, но не можеше да се отдалечи от тях достатъчно бързо. Нито пък да
бъде толкова тих, колкото му се искаше. За щастие, дъждът прикри