родители от женски пол, както и двама от мъжки. Знаеше го, макар че
вероятно не го разбираше. Тино бе проявил силно любопитство по темата,
беше задавал въп-роси на Акин, които се срамуваше да зададе на новите си
партньори. Този мъж беше също любопитен, но неговото любопитство беше от
типа, който кара някои човеци да обръщат гниещи дънери: за да се насладят
на отвращението от това, което живее отдолу.
– Този от Феникс баща ти ли беше?
Акин не се въздържа и заплака. Беше мислил много пъти за Тино, но не му
се беше налагало да говори за него.
– Как може да го мразите толкова и въпреки това да искате мен? Той беше
човек като вас, а аз не съм, но един от вас го уби.
– Той беше предател на собствения си вид. По своя воля.
– Никога не е наранявал други човеци. Дори и когато го убихте, не беше
тръгнал да наранява когото и да било. Той просто се страхуваше за мен.
Мълчание.
– Щом аз имам някаква стойност, как може направеното от него да е
нередно?
Мъжът го изгледа с дълбоко отвращение.
– Може и да нямаш стойност.
Акин избърса лицето си и погледна с изпълнени с неп-риязън очи мъжа,
който оправдаваше убийството на Тино, който не му беше направил нищо.
– Ще ви бъда полезен – каза. – Всичко, което трябва да направя, е да
мълча. След това вие ще се отървете от мен, а аз – от вас.
Мъжът стана и си тръгна.
Акин остана, където беше. Мъжете нямаше да го забравят. Щяха да минат
оттук, когато тръгнат към реката. Беше уплашен и отчаян и се тресеше от
гняв. Никога не беше изпитвал подобна смес от емоции. А и откъде бяха
дошли последните му думи? Напомняха му за Лилит, когато е гневна. Яростта
? винаги го беше плашела, а сега я откриваше в себе си. Това, което беше
изрекъл, беше истина, но той не беше Лилит, не беше висок и силен. За
него би било по-добре да не споделя на глас чувствата си.
И все пак по лицето на червенокосия се четеше и страх, преди онзи да си
тръгне.
„Човешките същества се страхуват от различието – беше му казала веднъж
Лилит. – Оанкалите желаят различието. Човеците преследват различните сред
своите и в същото време се нуждаят от тях, за да могат да се
самоопределят и намерят мястото си. Оанкалите издирват различието и го
събират. Нуждаят се от него, за да се предпазят от застой и
свръхспециализация. Ако не разбираш сега, един ден ще можеш. Вероятно ще
откриеш проявления и на двете тенденции в поведението си. – Тогава беше
поставила ръка на главата му. – Когато почувстваш конфликт в себе си,
опитай се да постъпиш като оанкали. Приеми различието.“
Акин не беше разбрал, но тя бе добавила: „Не се притеснявай. Просто
помни“. И разбира се, той бе запомнил всяка дума. Беше един от малкото
случаи, в които тя го бе насърчила да изразява оанкалските си черти. Но
сега…
Как би могъл да приеме хора, които в различието си не само че го
отхвърляха, ами и го караха да иска да е достатъчно силен, за да ги
нарани?
Слезе от дънера и намери гъби и опадали плодове за ядене. На земята се
намираха и паднали ядки, но той ги остави, защото не можеше да счупи
черупките им. От време на време чуваше как мъжете си говорят, но не и
какво си казват. Беше прекалено изплашен, за да се опита отново да
избяга. Този път можеха да го набият, когато го хванат. Ако Червенокоско
им кажеше колко добре говори и разбира, сигурно щеше да им се прииска да
го наранят.
Когато се засити, започна да наблюдава няколко мравки, всяка голяма
колкото човешки показалец. Не бяха смъртоносни, но ужилването им
причиняваше силна болка на възрастните човеци и ги омаломощаваше. Акин
събираше смелост да опита една от тях, за да изследва базисната ?
структура, когато мъжете пристигнаха, грабнаха го и се запрепъваха и
захлъзгаха по пътеката към реката. Трима мъже носеха лодката. Един носеше
Акин. От петия нямаше и следа.
Сложиха Акин сам на петата седалка в центъра на лодката. Метнаха
принадлежностите си в лодката, избутаха я към по-дълбокото и скочиха в
нея, и никой не му проговори или обърна каквото и да било внимание.
Мъжете гребяха мълчаливо. По лицето на единия течаха сълзи. Сълзи за