Мъжете бяха толкова очаровани от него, че похитителите му се изплашиха.
Взеха си го обратно и се измъкнаха незабелязани от селото в една безлунна
нощ. На него му харесваше да е с жените, които знаеха как да го вдигнат,
без да му причиняват болка, и които му даваха интересна храна. Харесваха
му начинът, по който миришеха, меките им пазви и гласовете им: високи и
лишени от заплаха.
Но Ириарте го отнесе, а той беше сигурен, че ако се разплаче, мъжът може
да намери смъртта си. Със сигурност хора щяха да бъдат убити. Може би
щеше да е само Галт, който го риташе всеки път когато се озовеше до него,
или Дамек, който бе пребил Тино. Но най-вероятно това щяха да са и
четиримата му похитители, заедно с няколко от мъжете на селото. Самият
той можеше да умре. Знаеше как мъжете полудяват, докато се бият. Бяха
способни на постъпки, които по-късно ги караха да недоумяват и да се
срамуват.
Акин се остави да го занесат до канутата на похитителите. Вече имаха две
– едното, с което бяха тръгнали, и леко, ново кану, намерено в Хилман.
Поставиха Акин в новото между две уравновесени купчини стоки за
търгуване. Зад едната купчина седеше Ириарте и гребеше. Пред другата пък
гребеше Калик. Акин беше доволен, че най-малкото няма да му се налага да
се притеснява от краката или греблото на Галт тук. И продължаваше да
избягва Дамек, когато можеше, въпреки че мъжът се отнасяше дружелюбно.
Дамек се държеше така, все едно Акин не го беше видял как пребива Тино.
8
Във Владленград имаше оанкали. Галт ги видя през пороя на поредното
разклонение на реката. Бяха много далече и самият Акин не ги видя
отначало – сиви същества, които излизат от сивите води и потъват сред
сенките на дърветата по брега под изливащия се дъжд.
Мъжът не обърна внимание на умората им и поеха по левия ръкав на реката,
оставяйки десния на Владленград и оанкалите.
Гребаха до пълно изтощение. Най-накрая, с нежелание, се завлякоха заедно
с лодките си до ниския бряг. Скриха лодките, нахраниха се с опушена риба
и сухи плодове от Сивату и пиха меко вино. Калик държеше Акин и му даде
малко от виното си. Акин установи, че му харесва, но пи съвсем малко.
Тялото му не харесваше дезориентацията, която напитката му причиняваше, и
би изхвърлило всяко по-голямо количество. Когато изяде храната, дадена му
от Калик, отиде да пасе. Докато беше навън, събра няколко големи ядки в
едно широко листо и ги занесе на Калик.
– Виждал съм ги тези – каза Калик, разглеждайки едната. – Мисля, че са от
новите следвоенни видове. Чудя се дали стават за ядене.
– Не бих ги пробвал – каза Галт. – Както и нищо друго, което не е било
тук преди войната. Нямам нужда.
Калик взе две от ядките в шепа и стисна. Акин чу как се чупят черупките.
Когато отвори шепата си, сред парчетата черупки се виждаха няколко малки,
кръгли ядки. Калик ги предложи на Акин и Акин взе повечето от тях с
благодарност. Изяде ги с такова явно удоволствие, че Калик се разсмя и
сам лапна една. Дъвчеше бавно, внимателно.
– Има вкус на… не знам на какво. – Изяде и останалите. – Много са вкусни.
По-добри са от всичко, което съм ял в последно време.
Започна да чупи и яде другите, а Акин донесе още едно пълно листо за
Ириарте. Нямаше много неразвалени ядки сред опадалите. Повечето гъмжаха
от насекоми. Той провери всяка с език, за да е сигурен, че става за
ядене. Когато Дамек отиде и сам си събра ядки, почти всяка една беше
пълна с ларви. Това го накара да изгледа Акин с подозрение и съмнение.
Акин го наблюдаваше, без да обръща лице към него, видя го без очите си
как повдигна рамене и изхвърли ядките с отвращение. Той погледна още
веднъж Акин и се изплю на земята.
9
Феникс.
Четиримата от съпротивата казаха, че нарочно са го отбягвали, защото
знаят, че това е родното село на Тино. Оан-калите ще проверят първо него
и вероятно ще останат най-дълго там. Но Феникс беше и най-богатото село,
за което знаеха. В него имаше хора, които събираха метал от останали
опреди войната места из хълмовете и които можеха да го обработват. В него
имаше повече жени, отколкото във всяко друго село, защото ги разменяха