– Може ли да говори?
– С образи, с тактилни, биоелектрически и биолуминесцентни сигнали, с
феромони и с жестове. Може да жестикулира с десет крайника наведнъж. Но
частите на гърлото и устата му не могат да произвеждат реч. И е глухо.
Налага му се да живее на места, където има страшно много шум. Родителите
на моите родители бяха в такава форма.
На Акин това му се струваше ужасно – оанкали, които са принудени да
живеят в грозна форма, която дори не им позволяваше да могат да чуват или
говорят.
– Това, което са те, е толкова естествено за тях, колкото и това, което
си ти, е за теб – каза му Дичаан. – И те са много по-близо до кораба,
отколкото ние можем да бъдем. Те са негови спътници и познават тялото му
по-добре, отколкото ти своето. Когато бях малко по-голям от теб, исках да
съм един от тях. Те ми позволиха да вкуся частица от връзката им с
кораба.
– Покажи ми.
– Не още. Това е много силно нещо. Ще ти покажа, когато пораснеш още
малко.
Всичко щеше да се случи, когато порасне. Трябва да чака! Трябва винаги да
чака. Акин престана да говори, ядосан. Не можеше да спре да чува и да си
спомня всичко, което Дичаан му каза, но щеше да може да говори отново с
Дичаан чак след дни.
И все пак Дичаан бе този, който започна да го оставя на грижите на по-
възрастните му сестри, позволявайки му да ги изучава, докато те подробно
изучаваха него. Любимата му сред тях беше Маргит. Тя беше на шест години
– твърде малка, за да го носи дълго, но на него му стигаше да го качи на
гърба си или да го държи на скута си, докато ? е удобно. Тя нямаше
сетивни пипала като неговите оанкали сестри, но имаше гроздове
чувствителни бучки, които може би щяха да се превърнат в пипала, когато
порасне. Тя можеше да съединява някои от тях с гладките, невидими сетивни
пространства върху кожата му и тогава двамата обменяха образи и емоции
заедно с думите. Тя можеше да го научи.
– Трябва да внимаваш – каза му, докато отиваха към семейния дом, за да се
скрият от проливния следобеден дъжд. – Очите ти не следят нещата през
голяма част от времето. Можеш ли да виждаш с тях?
Той се замисли.
– Мога – каза, – но не го правя винаги. Понякога е по-лесно да видя
нещата с други части на тялото.
– Когато пораснеш, от теб ще се очаква да обръщаш лицето и тялото си към
хората, с които говориш. Дори и сега трябва да гледаш към човеците с
очите си. Ако не го правиш, те започват да ти крещят или да повтарят
думи, защото не са сигурни, че вниманието ти е насочено към тях. Или
престават да ти обръщат внимание, защото мислят, че правиш същото.
– Никой не е постъпвал така с мен.
– Ще. Просто изчакай да мине фазата, през която се опитват да общуват с
теб с глупашкия говор.
– Бебешкия ли имаш предвид?
– Човешкия!
Мълчание.
– Не се притеснявай – заговори тя след малко. – На тях съм ядосана, не на
теб.
– Защо?
– Обвиняват ме за това, че не изглеждам като тях. Те не могат да се спрат
да го правят, а аз не мога да се спра да ги презирам. Не знам кое е по-
лошото – тези, които се свиват, ако ги докосна, или онези, които се
преструват, че всичко е наред, докато се свиват отвътре.
– Какво чувства Лилит?
Акин попита само защото вече знаеше отговора.
– За нея може спокойно да изглеждам и като теб. Помня, когато бях горе-
долу на твоята възраст и тя се чудеше как ще си намеря партньор, а Никанж
? каза, че докато порасна, ще има немалко мъжки като мен. Тя не каза нищо
повече след това. Само ми казва да се движа с конструктите. И аз това и
правя основно.
– Човеци като мен – каза той. – Предполагам, защото изглеждам като тях.
– Просто не забравяй да ги гледаш с очите си, когато ти говорят или ти на
тях. И внимавай с вкусването им. Няма да ти се разминава дълго. Да не
говорим, че езикът ти не изглежда човешки.
– Човеците казват, че не трябва да е сив, но не разбират колко различен е
всъщност.
– Не ги оставяй да отгатват. Може да бъдат опасни, Акин. Не им показвай
всичко, което можеш да правиш. Но… бъди с тях, когато имаш възможност.
Изучавай поведението им. Може би ще събереш неща за тях, каквито ние не