докато тялото му се бореше да се справи с нещото, което той така
безразсъдно бе поел. Когато вече имаше силите да говори и разкаже какво
се бе случило, видя, че всички са се вторачили в него. Не искаше
вниманието им, но го бе получил.
– Съжалявам – каза той. – Счупи ли се картинката?
– Какво ти е? – попита Тейт с несъмнена загриженост.
– Сега нищо. Махнах го. Ако бях по-възрастен, щях да се справя с него по-
добре… щях да го обезвредя.
– Картинката… пластмасата… тя ли ти навреди?
– Това, от което е направена. Пластмаса?
– Да.
– Беше така добре покрита с кал, че не усетих отровата, преди да я вкуся.
Кажи на момичетата да не я опитват.
– Няма – казаха едновременно Амма и Шкахт, а Акин се стресна.
Не знаеше кога са дошли.
– После ще ви покажа – каза им на оанкалски.
Те кимнаха.
– Там имаше… повече отрова, събрана плътно на едно място, отколкото
където и да е другаде. Човеците нарочно ли са я направили такава?
– Просто така е била произведена – каза Гейб. – Може би и точно заради
това е още тук. Може би е толкова отровна – или толкова безполезна, че
дори и микробите не биха я изяли. Не е биоразградима – с тази дума щяха
да я определят преди войната.
Акин го изгледа остро. Совалката не беше изяла пластмасата. А тя можеше
да изяде всичко. Може би пластмасата, също като камиона, бе просто
пропусната. Или пък совалката я бе сметнала за безполезна, както бе казал
Гейб.
– Пластмасата убиваше хора преди войната – каза една жена. – Използваше
се в мебелите, облеклото, контейнерите, уредите, почти във всичко. В
някои случаи отровите ? проникваха в храната или водата и причиняваха
рак, а в други, при пожар, горящата пластмаса задушаваше хора до смърт.
Съпругът ми отпреди войната беше пожарникар. От него го знам.
– Това не си го спомням – обади се някой.
– А аз си го спомням – някой друг реагира. – Помня един пожар в къща от
квартала, в който измря цялото семейство заради отровните изпарения от
горящата пластмаса.
– Господи – каза Сабина, – дали изобщо да се опитваме да продаваме такива
неща?
– Можем, да – каза Тейт. – Единственото място, където има толкова много
пластмаса, че да представлява опасност, е това тук. Другите хора имат
нужда от такива работи – картинки и статуйки от едно отминало време,
нещо, което да им напомня какви сме били. Какви сме.
– Защо хората са я използвали толкова много, щом ги е убивала? – попита
Акин.
– Повечето от тях не са знаели колко е опасна – каза Гейб. – А някои от
тези, които са знаели, са изкарвали страшно много пари от продажбата ?,
за да се тревожат за пожари и замърсявания, които са могли да се случат
или не. – Той издаде някакъв звук, който беше почти смях, макар че Акин
не долови веселие в него. – Хората са и това, не забравяй. Хора, които се
тровят един друг, след което бягат от отговорност. В известен смисъл така
се стигна и до войната.
– Тогава… – Акин се поколеба. – Тогава защо не нарисувате нови рисунки и
не направите статуйки от метал или дърво?
– Няма да е същото за тях – каза Шкахт на оанкалски. – Те наистина се
нуждаят от тези стари неща. Нашият човешки баща си взе едно от малките
кръстчета от пътуващ бунтовник. Носеше го непрекъснато на връзка около
врата си.
– Пластмасово ли беше? – попита Акин.
– Метално. Но отпреди войната. Може би дори изровено от тук.
– Независими бунтовници носят от нашите неща във вашето село ли? – попита
Тейт, когато Акин преведе.
– Някои от тях търгуват с нас – каза Акин. – Други остават за малко и
създават деца. Има и такива, които идват само за да откраднат някое дете.
Мълчание. Хората се върнаха към събиране на стоки за размяна, разделиха
се на групи и започнаха да си обменят новини.
Тейт показа на Акин къщата, в която щеше да спи: беше пълна с постелки и
хамаци, отрупана с малки предмети, изровени от събирачите, и се
отличаваше с една огромна, чугунена печка на дърва. Сравнена с нея, тази
в кухнята на Тейт приличаше на детска играчка.