– Ако Йори се съгласи, бих предпочела да ги махнат.
– Не знам дали бих го направила – каза Йори. – Не вярвам, че Тейт лъже за
това, което е видяла.
– Но това, което е видяла, е било между човек и възрастен оанкали – каза
Ан. – Тези са деца. Почти бебета. И почти хора.
– Изглеждат почти човешки – уточни Сабина. – Не знаем какви са всъщност.
– Деца – каза Ан. – Деца са.
Мълчание.
– Трябва да го направим – каза Неси. – Всеки знае, че трябва. Още не
знаем как да го направим, но, Йори, ти си тази, която трябва да открие.
Ти трябва да ги изследваш. Ти дойде тук с нас, за да се грижиш за
здравето им. Това не значи ли, че трябва и да прекарваш повече време с
тях, за да ги опознаеш?
– Това няма да помогне – отвърна Йори. – Вече знам, че са отровни. Може и
да успея да се предпазя, а може и да не успея. Но… това е козметична
хирургия, Неси. Не е необходима. А и аз не съм хирург. Нужно ли е да
рискуваме здравето на момичетата и моя живот само защото по телата им има
образувания, които не са нищо повече от грозни родилни петна? Освен това
Тейт каза, че пипалата порастват отново. – Тя пое дълбоко въздух. – Не,
няма да го направя. Преди не бях сигурна, но вече съм. Няма да го
направя.
Мълчание. Звуци от движение, от нечии стъпки: малките леки стъпки на
Йори. Звук от отваряне на врата.
– Лека нощ – каза Йори.
Никой не ? пожела лека нощ.
– Не е толкова сложно – каза Неси няколко мига по-късно. – Особено при
Амма. Тя има съвсем малко пипала – осем или десет – и са много дребни.
Всеки би могъл да го направи – с предпазни ръкавици.
– Аз не бих могла – каза Ан. – Не бих могла да използвам нож срещу когото
и да било.
– Аз бих – каза Гил. – Но… само момичетата да не бяха толкова малки.
– Има ли алкохол някъде тук? – попита Неси. – И отвратителното нещо от
маниока, което пият скитниците, ще свърши работа.
– Тук правим и от царевичното уиски – каза Гил. – Винаги има много.
Твърде много даже.
– Значи, даваме от него на момичетата и след това го правим.
– Не знам – каза Сабина. – Толкова са малки. И ако се разболеят…
– Йори ще се погрижи за тях, ако се разболеят. Тя ще се грижи за тях,
независимо че не одобрява това, което сме замислили. А то ще бъде
извършено, както си трябва.
– Но…
– Трябва да бъде направено! Ние трябва да отгледаме човешки деца, а не
извънземни, които дори не разбират нашата гледна точка.
Мълчание.
– Утре, Гил? Можем ли да го свършим утре?
– Ами… не знам…
– Можем да вземем децата, когато са излезли, за да ядат растения. За
известно време никой няма да забележи, че ги няма. Сабина, ти ще вземеш
алкохола, нали?
– Аз…
– Тук имате ли много остри ножове? Трябва да го нап-равим бързо и чисто.
Ще ни трябват и чисти парчета плат за превързване, ръкавици за всички, за
всеки случай, и от антисептика на Йори. Аз ще го взема него. Едва ли ще
има инфекция, но няма да рискуваме.
Тя спря рязко, след което изрече още една дума, непрек-лонно:
– Утре!
Мълчание.
Акин се изправи, успя да се измъкне от хамака. Абира се разбуди, но само
измърмори нещо и заспа отново. Акин тръгна към съседната стая, където
Амма и Шкахт спяха заедно в един хамак. Срещнаха го, когато излизаше от
стаята си. Тримата се свързаха моментално и заговориха без думи.
– Трябва да тръгваме – каза тъжно Шкахт.
– Не – възрази Акин. – Те са малко на брой и не много силни. С нас са
Тейт и Гейб, Йори, Абира, Мейси и Колина. Те ще ни помогнат!
– Те ще ни помогнат утре. Неси ще изчака, ще продължи да убеждава и ще
пробва отново.
– Тейт може да говори със събирачите, както говори с лагера по пътя
насам. Хората ? вярват, когато говори.
– Неси не ? вярваше.
– Напротив. Тя просто иска всичко да става по нейния начин – дори и да е
грешен. А и не е много умна. Тя ме е виждала как вкусвам метал, плът и
дърво, но мисли, че ръкавиците ще защитят ръцете ? от вкусване или
ужилване, когато започне да ви реже.