Выбрать главу

– Не знам.

– Избягали ли са, Акин?

Той извърна очи. Защо винаги беше толкова трудно да скриеш нещо от нея?

Защо той така силно се стремеше да не я лъже?

– Господи – каза тя и тръгна да става.

– Чакай! – каза Акин. – Щяха да ги оперират тази сут-рин. Неси и

приятелите им се готвеха да ги хванат, докато се хранят, и да ги скрият и

да отрежат сетивните им пипала.

– Да бе!

– Наистина! Чухме ги снощи! Йори не искаше да им помогне, но те щяха да

го направят въпреки това. Щяха да им дадат царевично уиски и…

– Домашнярката ли?

– Какво?

– Смятали са да напият момичетата?

– Не биха могли.

Тейт се намръщи.

– Щяха ли да им дадат домашнярката… уискито?

– Да. Но то нямаше да ги напие. Виждал съм пияни човеци. Не мисля, че

каквото и да изпием ние, ще има такъв ефект върху нас. Телата ни биха

изхвърлили напитката.

– А какъв ефект щеше да има върху момичетата?

– Щеше да ги накара да повръщат и уринират много. Не е силна или

смъртоносна. Вероятно ще я изхвърлят почти непроменена. Но ще пишкат

много.

– Това си е доста силна напитка.

– Имам предвид… имам предвид, че не е смъртоносна отрова. Човеците могат

да я пият, без да умират. Ние можем да я пием, без да я повръщаме, ако я

затворим в част от тялото си, за да ? попречим да ни навреди.

– Значи, няма да им навреди… в случай че Неси ги хване.

– Няма. Но няма да им хареса. А и Неси не ги е хванала.

– Откъде знаеш.

– Чух я. Пита хората къде са момичетата. Никой не ги е виждал. Тя започва

да се притеснява.

Тейт не каза нищо. Вярваше му, разбираше го.

– Нямаше да ? позволим да го направи. Трябваше само да ми кажеш.

– Щеше да я спреш сега – съгласи се той. – Тя щеше да продължи да опитва.

След време хората щяха да започнат да ? вярват. Те правят това, което тя

иска.

Тя поклати глава.

– Не и този път. Твърде много от нас не бяха съгласни с нея за това. Това

са малки момиченца, за бога! Акин, ние можем да пропилеем цели дни в

търсене, но ти би могъл да ги проследиш по-бързо с оанкалските ти слух и

зрение.

– Не.

– Да. О, да! Колко далече, мислиш, ще стигнат момичетата, преди нещо да

им се случи? Те не са много по-големи от теб. Ще умрат там!

– Аз няма да умра. Защо те да умират?

Мълчание. Тя го погледна навъсено.

– Искаш да кажеш, че можеш да стигнеш до къщи от тук?

– Мога, ако никой човек не ме спре.

– И мислиш, че никой няма да спре момичетата?

– Мисля… мисля, че те са изплашени. Достатъчно изплашени, че да жилят.

– Господи.

– Какво би направила, ако някой иска да ти извади очите, а ти имаш пушка?

– Мислех, че новите видове са над тези неща.

– Те са изплашени. Искат само да се приберат у дома. Не искат никой да ги

реже.

– Да. – Тя въздъхна. – Обличай се. Отиваме на закуска. Всеки момент ще се

вдигне врява.

– Не мисля, че ще намерят момичетата.

– Ако казваш истината, надявам се да не ги намерят. Акин? – Той зачака,

знаейки какво ще го попита. – Защо не те взеха с тях?

– Аз съм прекалено малък. – Той се отдалечи от нея, намери панталонките

си в съседната стая и ги обу. – Нямаше да мога да работя с тях така,

както те действат една с друга. Щяха да ги хванат заради мен.

– Искаше ли да тръгнеш с тях?

Мълчание. Ако тя не знаеше, че е искал да тръгне, че е искал да го

направи с цялото си сърце, значи, беше глупава. А тя не беше.

– Чудя се защо, по дяволите, твоите хора не идват за теб – каза тя. –

Знаят по-добре от мен какво те оставят да преживееш.

– През какво те ме оставят? – попита той, изумен.

Тя въздъхна.

– Добре, ние. Каквото и да ти носи това признание. Оанкалите ни принудиха

да станем такива. Ако не се бяха намесили, щяхме да имаме собствени деца.

Щяхме да водим нашия си начин на живот, а те – техния си.

– Някои от вас щяха да ги нападнат – каза Акин тихо. – Според мен щеше да