– Не знам.
– Избягали ли са, Акин?
Той извърна очи. Защо винаги беше толкова трудно да скриеш нещо от нея?
Защо той така силно се стремеше да не я лъже?
– Господи – каза тя и тръгна да става.
– Чакай! – каза Акин. – Щяха да ги оперират тази сут-рин. Неси и
приятелите им се готвеха да ги хванат, докато се хранят, и да ги скрият и
да отрежат сетивните им пипала.
– Да бе!
– Наистина! Чухме ги снощи! Йори не искаше да им помогне, но те щяха да
го направят въпреки това. Щяха да им дадат царевично уиски и…
– Домашнярката ли?
– Какво?
– Смятали са да напият момичетата?
– Не биха могли.
Тейт се намръщи.
– Щяха ли да им дадат домашнярката… уискито?
– Да. Но то нямаше да ги напие. Виждал съм пияни човеци. Не мисля, че
каквото и да изпием ние, ще има такъв ефект върху нас. Телата ни биха
изхвърлили напитката.
– А какъв ефект щеше да има върху момичетата?
– Щеше да ги накара да повръщат и уринират много. Не е силна или
смъртоносна. Вероятно ще я изхвърлят почти непроменена. Но ще пишкат
много.
– Това си е доста силна напитка.
– Имам предвид… имам предвид, че не е смъртоносна отрова. Човеците могат
да я пият, без да умират. Ние можем да я пием, без да я повръщаме, ако я
затворим в част от тялото си, за да ? попречим да ни навреди.
– Значи, няма да им навреди… в случай че Неси ги хване.
– Няма. Но няма да им хареса. А и Неси не ги е хванала.
– Откъде знаеш.
– Чух я. Пита хората къде са момичетата. Никой не ги е виждал. Тя започва
да се притеснява.
Тейт не каза нищо. Вярваше му, разбираше го.
– Нямаше да ? позволим да го направи. Трябваше само да ми кажеш.
– Щеше да я спреш сега – съгласи се той. – Тя щеше да продължи да опитва.
След време хората щяха да започнат да ? вярват. Те правят това, което тя
иска.
Тя поклати глава.
– Не и този път. Твърде много от нас не бяха съгласни с нея за това. Това
са малки момиченца, за бога! Акин, ние можем да пропилеем цели дни в
търсене, но ти би могъл да ги проследиш по-бързо с оанкалските ти слух и
зрение.
– Не.
– Да. О, да! Колко далече, мислиш, ще стигнат момичетата, преди нещо да
им се случи? Те не са много по-големи от теб. Ще умрат там!
– Аз няма да умра. Защо те да умират?
Мълчание. Тя го погледна навъсено.
– Искаш да кажеш, че можеш да стигнеш до къщи от тук?
– Мога, ако никой човек не ме спре.
– И мислиш, че никой няма да спре момичетата?
– Мисля… мисля, че те са изплашени. Достатъчно изплашени, че да жилят.
– Господи.
– Какво би направила, ако някой иска да ти извади очите, а ти имаш пушка?
– Мислех, че новите видове са над тези неща.
– Те са изплашени. Искат само да се приберат у дома. Не искат никой да ги
реже.
– Да. – Тя въздъхна. – Обличай се. Отиваме на закуска. Всеки момент ще се
вдигне врява.
– Не мисля, че ще намерят момичетата.
– Ако казваш истината, надявам се да не ги намерят. Акин? – Той зачака,
знаейки какво ще го попита. – Защо не те взеха с тях?
– Аз съм прекалено малък. – Той се отдалечи от нея, намери панталонките
си в съседната стая и ги обу. – Нямаше да мога да работя с тях така,
както те действат една с друга. Щяха да ги хванат заради мен.
– Искаше ли да тръгнеш с тях?
Мълчание. Ако тя не знаеше, че е искал да тръгне, че е искал да го
направи с цялото си сърце, значи, беше глупава. А тя не беше.
– Чудя се защо, по дяволите, твоите хора не идват за теб – каза тя. –
Знаят по-добре от мен какво те оставят да преживееш.
– През какво те ме оставят? – попита той, изумен.
Тя въздъхна.
– Добре, ние. Каквото и да ти носи това признание. Оанкалите ни принудиха
да станем такива. Ако не се бяха намесили, щяхме да имаме собствени деца.
Щяхме да водим нашия си начин на живот, а те – техния си.
– Някои от вас щяха да ги нападнат – каза Акин тихо. – Според мен щеше да