можем. Ще е грешка, ако каквото и да е от това, което представляват, бъде
изгубено.
– Краката ти ще заспят – отбеляза Акин. – Уморена си. Трябва да ме
занесеш при Лилит.
– След малко.
Той осъзна, че тя не искаше да го оставя. Той нямаше нищо против това. Тя
беше, както казваха хората, сива и в брадавици – по-различна от повечето
деца, родени от човеци. А тя можеше да чува толкова добре, колкото всеки
конструкт. Улавяше всеки шепот, който искаше или не искаше да чуе, и ако
се намираше близо до човеци, те, рано или късно, започваха да говорят за
нея. „Ако изглежда толкова зле сега, на какво ще прилича след
метаморфозата?“, така започваха. След това я обсъждаха или съжаляваха,
осъждаха или подиграваха. По-добре да прекара още няколко спокойни минути
с него.
Пълното ? човешко име беше Маргита Ияпо Домонкос Каалниканжло. Маргит. Тя
споделяше с него всичките му четирима живи родители. Човешкият ? баща
обаче беше Видор Домонкос, а не мъртвият Джоузеф. Видор – някои хора му
викаха Виктор – се беше преместил в едно селище няколко мили нагоре по
реката, когато двамата с Лилит си бяха омръзнали. Идваше два или три пъти
годишно, за да види Маргит. Не му харесваше как изглежда, но я обичаше.
Тя беше видяла, че това е така, и Акин беше сигурен, че е разчела
емоцията му правилно. Той никога не се беше срещал с Видор. При
последното посещение на мъжа Акин беше все още твърде млад за контакт с
непознати.
– Ще кажеш ли на Видор да ми позволи да го докосна, когато дойде пак да
те види? – попита Акин.
– Татко ли? Защо?
– Искам да те намеря в него.
Тя се засмя.
– Имаме много общо с него. Но той не обича да го изследват. Казва, че
няма нужда разни неща да ровят в кожата му. – Тя се поколеба. – И
наистина го мисли. Позволи ми да го направя само веднъж. Просто говори с
него, ако го срещнеш, Акин. В някои отношения той може да бъде също
толкова опасен, колкото всеки друг човек.
– Твоят баща?
– Акин… Всички те! Не си ли изследвал някой от тях? Не можеш ли да го
усетиш?
Тя му подаде сложен образ. Той го разбра само защото бе изследвал няколко
души
сам.
Човеците
бяха
неустоимо,
съблазнително,
смъртоносно
противоречие. Той усещаше привличане към тях, но осъзнаваше и
предупреждението, което отправяха. Да докоснеш човек в дълбочина – да
вкусиш такъв – раждаше точно това чувство.
– Знам – рече. – Но не разбирам.
– Говори с ооан. То знае и разбира. Говори и с майка. Тя знае повече,
отколкото си признава.
– Тя е човек. Не мислиш, че и тя е опасна, нали?
– Не и за нас. – Тя се изправи с него. – Ставаш по-тежък. Ще е много
хубаво, когато се научиш да ходиш.
– Да. Ти на колко беше, когато започна?
– Малко повече от година. Ти си почти на толкова.
– Девет месеца.
– Да. Жалко, че не можа да се научиш да ходиш с лекотата, с която се
научи да говориш.
Тя го върна при Лилит, която го нахрани и му обеща да го вземе със себе
си в гората.
Лилит вече му даваше хапки твърда храна, но той продължаваше да изпитва
голямо удоволствие от кърменето. Мисълта, че един ден тя няма да му
позволи да суче, го плашеше. Не искаше да пораства чак толкова много.
4
Лилит го качи на гърба си в платнена торба и го занесе в една от
градините на селището. Тази се намираше на известно разстояние от
селището нагоре по реката и Акин се наслади на дългата разходка през
гората. Всяко пътуване донасяше нови звуци, миризми и картини. Лилит
често спираше, за да може той да докосне или вкуси нови неща или за да го
остави да огледа и запомни смъртоносните сред тях. Той бе открил, че
пръстите му са достатъчно чувствителни, за да вкуси чрез тях кои растения
могат да му навредят, в случай че обонянието му не го е предупредило
преди това.
– Това е чудесен талант – каза му Лилит, когато ? сподели. – Така поне
няма вероятност да се отровиш. Но внимавай как докосваш нещата. Някои
растения нанасят вреда при контакт.