– Винаги изглеждаш толкова нормално, че… понякога забравям.
– Не забравяй. Но недей и да ме мразиш. Не съм ужилвал никого досега и
никога не искам да го правя. – Сега в очите ? се четеше по-малко
предпазливост. – Помогни ми да се науча – каза ?. – Искам да познавам по-
добре човешката част от мен.
– На какво мога да те науча?
Той се усмихна.
– Кажи ми защо човешките деца слагат всичко в устата. Никога не съм
знаел.
21
Превърна всички тях в свои учители. Само на Тейт сподели какво
възнамерява да направи. След като го изслуша, тя го изгледа и поклати
тъжно глава.
– Давай – каза. – Научи всичко за нас. Не може да ни навреди. Но след
това мисля, че ще ти се наложи да научиш и още някои неща за оанкалите.
Това го безпокоеше. Никой друг бунтовник не би могъл да го накара да се
притеснява за оанкалите. Но Тейт беше почти роднина. Щеше да е роднина по
линия на оолои, ако беше останала с Кахгаят и партньорите му. Той я
чувстваше почти като такава сега. Имаше ? доверие. И въпреки това не
можеше да се откаже от убеждението си, че един ден ще може да говори в
защита на бунтовниците.
– Да им кажа ли, че трябва да има човеци Акджай? – попита я той. – Ще
искате ли да започнете отначало, изолирани някъде далече от тук?
Той не можеше да си представи къде точно, но щеше да е все някъде!
– Ако е място, на което е възможно да живеем, и ако можем да имаме деца.
– Тя си пое въздух, облиза устните си. – Бихме направили всичко за това.
Всичко.
В гласа ? имаше сила, която той долавяше за първи път. Имаше и нещо
друго. Той се намръщи.
– Ти би ли отишла на такова място?
Беше дошла, за да го наблюдава как разчиства парче цветна мозайка:
квадрат от шарени парченца, подредени така, че да образуват червено цвете
на син фон.
– Красиво е – каза Тейт нежно. – Преди щях да кажа, че е евтин боклук.
Сега ми се струва хубаво.
– Би ли заминала? – попита Акин отново.
Тя се обърна и си тръгна.
22
Гейб го откъсна за малко от вкусването и почистването – заведе го
нависоко в хълмовете, откъдето огромните планини в далечината се виждаха
по-ясно. Една от тях изхвърляше дим и пара в синьото небе и това някак я
правеше още по-красива: пътека към недрата на Земята. Дишащо място. Нещо
като пресечка, в която се срещаха необятни сегменти от земната кора.
Наблюдавайки исполинския вулкан, Акин започваше да разбира малко по-добре
как функционира Земята… как ще работи, до момента, в който заминаващите
си Динсо групи не я разбият на парчета и не ги разпределят помежду си.
Акин подбра онези ядливи растения, които смяташе, че ще се харесат най-
много на Гейб, и му ги показа. В замяна Гейб му разказа за място,
наречено Ню Йорк, и какво е да израснеш в него. Гейб говори повече от
всякога: разказа му и за актьорското майсторство, което Акин изобщо не
разбра в началото.
Гейб е бил актьор. Хората му давали пари и стоки, за да се преструва на
някой друг и за да участва в разиграването на история, измислена от
някого.
– Майка ти не ти ли е разказвала истории? – той попита Акин.
– Разказвала ми е – каза Акин. – Но всички са били истина.
– Никога ли не ти е разказвала за трите мечки?
– Какво е мечка?
Гейб го погледна първо ядосано, след това примирено.
– Още забравям понякога – каза. – Мечката е просто още едно по-голямо и
изчезнало животно. Забрави.
Онази нощ, в един малък, полуразрушен каменен заслон и пред лагерния
огън, Гейб се превърна в друг човек за Акин. Стана стар мъж. Акин никога
не бе виждал старец. Повечето от преживелите войната стари хора живееха
на кораба. Най-възрастните от тях сигурно вече бяха мъртви. Оанкалите не
бяха успели да удължат живота им с повече от няколко години, но се
опитваха да поддържат телата им здрави и лишени от болка, колкото е
възможно по-дълго.
Гейб се превърна в старец. Гласът му натежа и стана по-плътен. Тялото му
също изглеждаше по-тежко и болезнено изтощено, превито, но и някак