невъзможно да бъде прекършено. Той беше мъж, чиито дъщери го бяха
предали. Беше с всичкия си, а след малко – оглупял. Беше ужасяващ. Изцяло
друг човек. На Акин му се прииска да избяга в мрака.
Но седеше неподвижно, омагьосан. Не можеше да разбере много от това,
което Гейб казваше, макар че звучеше като нещо на английски. Но по
някакъв начин усети това, което Гейб, изглежда, искаше да го накара да
почувства. Изненада, гняв, предателство, пълно объркване, отчаяние,
лудост…
Представлението приключи и Гейб отново беше Гейб. Извърна лице нагоре и
се засмя силно.
– Исусе – каза. – „Крал Лир“ пред едно тригодишно. По дяволите. Но беше
страхотно. Толкова време е минало. Нямах идея, че помня всичко това.
– Не го ли правиш пред хората във Феникс? – попита Акин плахо.
– Не. Никога не съм. Не ме питай защо. Не знам. Сега се занимавам със
земеделие или събирам метал. Изравям боклуци от миналото и ги превръщам в
неща, които хората от настоящето могат да използват. Това правя.
– Хареса ми играта. Отначало ме изплаши и не можех да разбера почти нищо,
но… То е като това, което правим ние… конструктите и оанкалите. Същото е,
както когато се докосваме и разговаряме чрез емоции и натиск. Понякога ти
се налага да си припомниш някое чувство, което не си изпитвал от отдавна,
и да го събудиш отново, за да го предадеш на някой друг, или пък да
използваш емоцията ти спрямо нещо, за да помогнеш на другия да разбере
нещо друго.
– Това ли правите?
– Да. Не можем да го прилагаме много добре с човеци. Оолоите могат, но
мъжките и женските индивиди – не.
Той въздъхна и се излегна по гръб.
Бяха разчистили част от растителността и отломъците от каменния под на
заслона и можеха да легнат удобно и да се завият в одеялата си.
– Какво е било това място? – попита Акин, загледан в звездите над
постройката без покрив.
Единствено надвисналата част на хълма можеше да им осигури защита, ако
започнеше да вали през нощта.
– Не знам – каза Гейб. – Може да е било селска къща. Но предполагам, че е
още по-старо. Мисля, че е старо индианско жилище. Вероятно на инките или
на някой близък до тях народ.
– Кои са били те?
– Ниски кафяви хора. Сигурно са изглеждали малко като родителите на Тино.
Малко като теб може би. Живели са тук в продължение на хиляди години,
след това дошли хората, които изглеждат като мен и Тейт.
– Ти и Тейт не си приличате.
– Не. Но и двамата произхождаме от европейците. Индианците произхождат от
азиатците. Инките са тези, за които всеки се сеща, когато си мисли за
тази част от света, но е имало много различни групи индианци. Да ти кажа,
май не сме чак толкова нависоко в планината, че да попадаме на останки от
инките. Но това място си е страшно старо. – Той разтегли устните си в
усмивка. – Старо и човешко.
Вървяха много дни, изследвайки, откривайки други обиталища в руини,
описвайки огромен кръг обратно до лагера на събирачите. Акин нито веднъж
не попита защо Гейб го взе на дългото пътешествие. Гейб никога не се
впусна в обяснения. Изглеждаше доволен, че Акин настоява да ходи през
повечето време и рядко изостава. С готовност опитваше на вкус растенията,
които Акин му препоръчваше, и някои от тях му харесваха достатъчно много,
че да си събере стръкчета, семена, стъбла или грудки за лагера. Акин го
насочваше и в това.
– Какво мога да взема, което ще вирее? – питаше го Гейб.
Не можеше и да си представи колко много това радваше Акин. Това, което
той и Гейб правеха, беше нещо, което оанкалите вършеха постоянно:
събираха живот, пътуваха и присъединяваха нов живот към корабите си, към
вече огром-ната си колекция от живи същества, към себе си.
Той изучаваше всяко растение внимателно и казваше на Гейб какво трябва да
направи, за да го съхрани живо. Автоматично оставяше в себе си спомен за
генетичния модел или няколко латентни клетки от всяка проба. Оолоите
можеха да създадат копия на живия организъм от тях. Оолоите обичаха да
имат клетки или спомени от няколко различни индивида от един вид. Що се
отнася до човеците, Акин видя, че Гейб взема семена, когато имаше такива.