Семената можеше да бъдат пренасяни в листо или в парче плат, вързано с
трева. И щяха да поникнат. Акин щеше да се погрижи за това. Дори и без
помощта на оолои, той можеше да вкуси едно растение и да разчете
потребностите му. Когато нуждите му бъдеха задоволени, то щеше да избуи.
– Май не съм те виждал по-щастлив – отбеляза Гейб, докато приближаваха
събираческия лагер.
Акин се ухили, но не каза нищо. На Гейб не би му харесало да узнае, че
Акин събира информация за Никанж. Беше достатъчно да му се покаже, че е
зарадвал Акин страшно много. Гейб не отвърна на усмивката, но само защото
положи явни усилия да не го направи.
Когато няколко дни по-късно стигнаха лагера, Гейб срещна Тейт без следа
от особената тревожност, която често демонстрираше, когато не я беше
виждал дълго време.
23
Десет дни след завръщането на Акин и Гейб, на мястото за разкопки дойде
нова смяна събирачи. Оанкалите пристигнаха, докато и новата, и старата
смяна бяха все още в лагера.
Никой не ги видя. Нямаше врява сред хората. Акин беше зает с почистването
на една малка украсена кристална ваза, когато усети мириса на оанкали.
Той внимателно постави вазата в облицована с плат дървена кутия: кутия,
която използваха специално за деликатни и особено красиви находки. Акин
не беше чупил нито една от тях. Нямаше нужда и сега да го прави.
Как да постъпи? Ако човеците видят оанкалите, може да има сблъсъци.
Човеците можеха толкова лесно да провокират смъртоносно ужилване от
страна на оанкалите. Какво да прави?
Той забеляза Тейт и я извика. Тя копаеше много внимателно около нещо
голямо и очевидно крехко. Използваше инструмент, който приличаше на дълъг
тънък нож, и четка, направена от клонки. Не му обърна внимание.
Той отиде бързо при нея, облекчен, че наоколо няма никого.
– Трябва да тръгвам – прошепна. – Те са тук.
Тя за малко да забие ножа в ръката си.
– Къде?
– Натам.
Той погледна на изток, без да сочи.
– Естествено.
– Изведи ме оттук. Хората ще забележат, ако се отдалеча от лагера сам.
– Аз ли? Не!
– Ако не го направиш, някой може да загуби живота си!
– Ако го направя, този някой може да съм аз!
– Тейт. – Тя го погледна. – Знаеш, че няма да те наранят. Знаеш. Помогни
ми. Опитвам се да спася твоите хора.
В очите ? се четеше такава силна враждебност, че той залитна назад. Тя го
грабна внезапно, вдигна го и тръгна на изток.
– Пусни ме – каза ?. – Остави ме да вървя.
– Млъквай! – отвърна му. – Само ми кажи, когато ги наближа.
Той осъзна със закъснение, че тя бе ужасена. Едва ли се страхуваше да не
я убият. Тя познаваше твърде добре оанкалите, за да го мисли. Какво беше
тогава?
– Съжалявам – прошепна той. – Само теб се осмелих да помоля. Всичко ще е
наред.
Тя си пое въздух, пусна го на земята и го хвана за ръка.
– Няма да е наред – каза. – Но ти не си виновен.
Минаха от другата страна на едно възвишение и се скриха от погледите в
лагера. Там ги чакаха няколко оанкали и двама души. Единият от човеците
беше Лилит. Другият… приличаше на Тино.
– О, Исусе Христе! – прошепна Тейт, щом зърна оанкалите.
Тя замръзна на място. Акин помисли, че може да се обърне и да избяга, но
тя някак успя да не помръдне изобщо. Акин искаше да отиде при семейството
си, но и той остана неподвижен. Не искаше да оставя Тейт сама и ужасена.
Лилит дойде при тях. Придвижи се толкова бързо, че преди той да има време
да реагира, тя вече се беше спряла до него, вече се бе навела и го бе
вдигнала в ръцете си, и сега го прегръщаше толкова силно, че чак го
болеше.
Не бе издала и звук. Остави Акин да вкуси врата ? и да усети абсолютната
сигурност, идваща от плът, позната му като собствената му.
– Чаках те толкова дълго – прошепна той накрая.
– Търсих те толкова дълго – каза тя с глас, който почти не звучеше като
нейния. Целуна лицето му, погали го по главата и най-накрая отпусна
прегръдката си. – Тригодишен – каза. – Толкова си голям. Не спирах да си