мисля как си ме забравил… но знаех, че няма как да стане така. Знаех, че
няма как.
Той се засмя на невъзможната идея да я забрави и я погледна, за да види
дали плаче. Не плачеше. Разглеждаше го – дланите и ръцете му, краката му…
Един вик накара и двамата да погледнат нагоре. Тейт и другият човек
стояха един срещу друг. Звукът беше името на Тино, извикано от Тейт.
Тино ? се усмихваше неуверено. Не проговори, докато тя не го хвана за
ръка и попита:
– Не ме ли позна? Тино?
Акин видя изражението на Тино и разбра, че той не я разпознава. Той беше
жив, но му имаше нещо.
– Съжалявам – каза Тино. – Имах травма на главата. Помня голяма част от
миналото си, но… някои спомени все още не са се завърнали напълно.
Тейт погледна към Лилит. Лилит отвърна на погледа, без следа от
приветливост в очите.
– Опитали са се да го убият, когато са откраднали Акин – каза. – Главата
му беше смазана, а черепът така натрошен, че едва оживя.
– Акин каза, че е мъртъв.
– Имал е сериозни основания да мисли така. – Тя направи пауза. – Струваше
ли си да отнемате живота му, за да имате сина ми?
– Не беше тя – каза Акин бързо. – Тя ми е приятел. Мъжете, които ме
откраднаха, се опитаха да ме продадат на много места, преди… преди във
Феникс да поискат да ме купят.
– Повечето от похитителите му са мъртви – каза Тейт. – Единственият
оцелял е парализиран. Сбиха се с нас. – Тя хвърли поглед на Тино. –
Повярвай ми, ти и Тино сте отмъстени.
Оанкалите започнаха да си говорят беззвучно в момента, в който чуха това.
Акин видя оанкалските си родители сред тях и му се прииска да отиде при
тях, но искаше също така да отиде и при Тино, да го накара да си спомни
за него, да го накара да бъде Тино отново.
– Тейт? – каза Тино, взирайки се в нея. – Ти ли…? Ти…?
– Аз съм – отговори му тя бързо. – Тейт Риналди. Изкара половината си
детство в дома ми. Тейт и Гейб. Спомняш ли си?
– Донякъде. – Той се замисли. – Ти ми помогна. Тъкмо си тръгвах от Феникс
и ти ми каза… каза ми как да стигна до Ло.
Лилит изглеждаше изненадана.
– Така ли е? – попита тя Тейт.
– Мислех, че в Ло ще е в безопасност.
– Трябваше да е. – Лилит пое дълбоко дъх. – Не бяхме имали похитители от
години. Бяхме се отпуснали.
Ахажас, Дичаан и Никанж се отделиха от останалите оанкали и се
присъединиха към човешката група. Акин не издържа. Протегна ръце към
Дичаан и Дичаан го вдигна и задържа в прегръдката си за няколко минути,
пълни с облекчение, припознаване и радост. Той не чуваше какво си говорят
хората, докато двамата с Дичаан бяха вплетени един в друг посредством
всички сетивни пипала на Дичаан, които можеха да го достигнат, и езика на
Акин. Акин научи как Дичаан е намерил Тино и се е борил за живота му,
след което се е прибрал вкъщи и е разбрал, че съвсем скоро ще се роди
детето на Ахажас. Семейството не било способно да търси. Другите тръгнали
да го издирват. В началото.
– Защо ме оставихте толкова дълго сред тях? За да ги изуча ли? – попита
Акин без думи.
Свободните пипала на Дичаан започнаха да шумолят от притеснение.
– Имаше консенсус – каза той. – Всички освен нас сметнаха, че така е най-
добре. Досега не сме оставали сами по този начин. Другите бяха
изненадани, че не приемаме общата воля, но грешаха. Дори самото им
желание да те изложат на риск беше грешка!
– Другото дете?
Мълчание. Тъга.
– То те помни като нещо, което е тук, а после го няма. Никанж те
поддържаше в мислите му за известно време, а ние те търсехме. Започнахме
да търсим в момента, в който вече можехме да оставим детето. Никой не
искаше да ни помогне досега.
– А защо сега? – попита Акин.
– Хората смятат, че си научил достатъчно. И осъзнаха, че са те лишили от
новото дете.
– Вече… е твърде късно за свързване.
Той знаеше, че е така.
– Да.
– Тук имаше две сестри конструкти.
– Знаем. Те са добре.
– Видях какво споделят двете, какво значи за тях. – Той спря за момент,
докато си спомняше с желание. – Никога няма да имам това.