Без да го осъзнава, започна да плаче.
– Акин, ще имаш нещо много подобно, когато намериш партньор. А дотогава
имаш нас.
Самият Дичаан знаеше колко малко е това. Щяха да минат дълги години,
преди Акин да е достатъчно възрастен, че да се размножава. А и
свързването с родители беше различно от това с брат или сестра. Нищо,
което бе докосвал някога, не бе толкова сладко, колкото това свързване.
Дичаан го подаде на Никанж, а Никанж извлече от него цялата информация,
която беше събрал за растения и животни, за ямата на събирачите. Оолоите
можеха да получават такава информация със светкавична скорост. Тяхна
работа бе да поемат и асимилират събраното от другите. Те сравняваха
познати форми на живот с такива, които са живели преди или биха могли да
съществуват. Улавяха промените и откриваха нови видове, които можеше да
бъдат разбрани, смесени и използвани според нуждата от тях. Мъжките и
женските отиваха при оолоитата си със складираната от тях биологична
информация. Оолоите вземаха тази информация и даваха силно удоволствие в
замяна. Вземането и даването бяха един и същи жест.
Акин бе изпитвал леки форми на този обмен с Никанж през целия си живот,
но сегашното преживяване го накара да осъзнае колко малко е знаел досега
за това, какво може да вземе и да ти даде едно оолои. Вплетен в Никанж,
той забрави за известно време болката от отреченото му свързване с новото
дете. Когато отново бе способен да мисли, той разбра защо хората ценяха
оолоите. Мъжките и женските не събираха информация само за да доставят
удоволствие на оолоито и да получат такова от него. Те я събираха, защото
имаха нужда да го правят и самата дейност им носеше удоволствие.
И все пак те знаеха, че в един момент оолоито трябва да вземе
информацията и да я координира така, че да може да бъде използвана от
всички. В един момент оолоито трябва да им даде усещането, което
единствено оолои може да даде. Дори човеците се поддаваха на тази
съблазън. Те не можеха целенасочено да събират специфичната биологична
информация, която оолоито търсеше, но можеха да споделят с оолоито какво
са яли, вдишали или поели през кожата си наскоро. Можеха да споделят
всички промени, настъпили в тялото им след последния им контакт с
оолоито. Не разбираха какво дават на оолоито. Но знаеха какво им дава то.
Акин разбираше точно какво дава на Никанж. И за първи път започна да
разбира какво му дава оолоито в замяна. Това нещо не би могло да заеме
мястото на една постоянна близост, каквато имаха Амма и Шкахт. Нищо не би
могло. Но то пък беше по-силно от всичко, което той познаваше в опита си.
В него имаше облекчение за болката му и намек за излекуване в далечното
му зряло бъдеще.
По някое време по-късно Акин отново започна да усеща присъствието на
тримата човеци. Те седяха на земята и си говореха. На хълма зад тях, на
възвишението, което ги скриваше от събираческия лагер, бе застанал Гейб.
Очевидно нито един от човеците не го беше забелязал още. Но оанкалите със
сигурност знаеха, че е там. Той гледаше Тейт, без съмнение съсредоточен
върху жълтата ? коса.
– Не казвай нищо – каза му без думи Никанж. – Остави ги да говорят.
– Той ? е партньор – прошепна Акин на глас. – Страхува се, че тя ще дойде
с нас и ще го напусне.
– Да.
– Пусни ме да отида и да го доведа.
– Не, Акин.
– Той е приятел. Разведе ме из хълмовете. Благодарение на него имах
толкова информация за теб.
– Той е бунтовник. Няма да му дам възможност да те използва като
заложник. Не осъзнаваш колко си ценен.
– Той не би го направил.
– Ами ако просто те грабне, изтича от другата страна на хълма и извика
приятелите си? В лагера има оръжия, нали?
Мълчание. Гейб би могъл да постъпи така, ако си помис-ли, че губи
едновременно и Акин, и Тейт. Би могъл. Точно както бащата на Тино бе
събрал приятелите си и убил толкова много хора, въпреки убеждението си,
че нищо, което ще направи, не би върнало Тино, нито дори би го отмъстило
както трябва.
– Ела с нас! – казваше Лилит. – Харесваш децата, нали? Ще имаш свои. Ще
ги научиш на всичко, което знаеш за Земята от миналото.