болеше страшно силно. И той не казваше на Никанж. Отделяше се някъде и
страдаше. Ако някой го намереше, той започваше да кълне понякога, но
никога не се съпротивляваше на опитите за помощ.
Дичаан се приближи до платформата, на която седеше Тино. Той проникна в
плътта на платформата – на Ло – и го помоли да извика Никанж. Ло обичаше
да прави такива неща. Никанж винаги му даваше удоволствие, след като бе
предало подобно съобщение.
– И Лилит ли се чувства като теб? – попита той Тино.
– Наистина ли не знаеш отговора?
– Със сигурност в началото беше така. Но тя знае, че разполагаме с гените
на бунтовниците, също както с гените на който и да е друг човек. Знае, че
няма бунтовници, живи или мъртви, които да не са вече родители на деца
конструк-ти. Разликата между тях и нея – и теб – е, че вие сте решили да
постъпите като родители.
– Лилит наистина ли вярва на това?
– Да. Ти не вярваш ли?
Тино извърна очи, главата му пулсираше.
– Предполагам, че вярвам. Но няма значение. Бунтовниците не са предали
себе си или човешкото в тях. Не са ви помогнали да направите това, което
правите. Може и да са неспособни да ви спрат, но не са ви съдействали.
– Ако всички човеци бяха като тях, децата ни конструкти щяха да са много
по-малко човеци, независимо от външния им вид. Щяха да знаят за човеците
само това, на което ги научим ние. Тогава по-добре ли ще е?
– Казвам си, че няма да е – каза Тино. – Повтарям си, че има някакво
оправдание за това, което правя. През повечето време мисля, че лъжа.
Исках деца. Исках… начинът, по който Никанж ме кара да се чувствам. И за
да получа това, което искам, предадох всичко, което бях.
Дичаан махна храната на Тино от платформата и му каза да легне. Тино само
го изгледа. Дичаан неловко раздвижи пипалата по тялото си.
– Никанж казва, че предпочиташ да изтърпиш болката си. То казва, че имаш
нужда да се накараш да страдаш, за да мис-лиш, че хората ти са отмъстени
и си платил дълга си към тях.
– Това са глупости!
Никанж влезе отвън през една от стените. Погледна и двамата и изстреля
неприятна миризма към тях.
– Той настоява да се самонаранява – каза Дичаан. – Чудя се дали не е
убедил и Акин да започне да го прави.
– Акин прави каквото поиска! – каза Тино. – Той разбира какво чувствам
по-добре отколкото вие бихте могли, но не се чувства по същия начин. Има
си свои виждания.
– Ти не си част от тялото му – каза Никанж, бутайки го назад, за да го
накара да легне. Този път той легна. – Но си част от мислите му. Направил
си много повече, отколкото Лилит би си позволила, за да го накараш да си
мисли, че бунтовниците са онеправдани и предадени.
– Но бунтовниците са онеправдани и предадени – каза Тино. – Обаче никога
не съм твърдял това пред Акин. Не ми се е налагало. Той сам се е убедил в
това.
– Развиваш нова язва – каза Никанж.
– И какво от това?
– Искаш да умреш. Но искаш и да живееш. Обичаш децата и родителите си и
си в ужасен конфликт. Обичаш дори нас… но не мислиш, че е редно.
То се качи на платформата и легна до Тино. Дичаан докосна платформата с
пипалата на главата си, подкани я да се разрасне, да се разшири и да
осигури място и за него. Нямаше нужда от него, но той искаше да разбере
от първа ръка какво се е случило с Тино.
– Помня как Акин ми разказа за един човек, който умрял от кървящите си
язви – каза той на Никанж. – Един от похитителите му.
– Да. Той ми предаде идентичността на мъжа. Открих оолоито, което го бе
обучило, и разбрах, че е имал язви от юношеска възраст. Оолоито е опитало
да го задържи за негово добро, но мъжът отказал.
– Как се е казвал? – попита Тино.
– Йозеф Тилден. Сега ще те приспя, Тино.
– Не ми пука – измърмори Тино.
След малко се унесе в сън.
– Какво му каза? – попита Никанж Дичаан.
– Попитах го за изчезванията на Акин.
– Ех. Трябваше да питаш Лилит.
– Мислех, че Тино ще знае.
– Той знае. И това го притеснява силно. Мисли, че Акин е по-лоялен на
човечеството от него. Не разбира защо Акин е така обсебен от