– Покажи ми ги – каза Акин.
– Добре. Прочистваме територията от тях, когато ги видим, но те винаги се
връщат. Ще те взема с мен следващия път, когато тръгнем да ги
изкореняваме.
– „Изкоренявам“ същото ли е като „прочиствам“?
– „Изкоренявам“ означава да прочистваш избирателно. Махаме само
растенията, които отделят отрова при контакт.
– Ясно. – Той млъкна, опитвайки се да разбере новата миризма, която бе
уловил. – Между нас и реката има някой – прошепна внезапно.
– Добре.
Бяха стигнали до градината. Тя се наведе над една маниока и се престори,
че ? е трудно да я изтръгне, за да може да се завърти и застане с лице
към реката. Водата не се виждаше от мястото, на което стояха. Между тях и
реката имаше голямо пространство… и достатъчно места за криене.
– Не мога да видя никого – каза тя. – А ти?
Тя можеше да гледа само с очите си, но сетивата ? бяха по-остри от тези
на останалите човеци – в това отношение тя беше нещо средно между човек и
конструкт.
– Мъж е – каза Акин. – Скрил се е. Човек е и е непознат. – Акин вдиша
нотката адреналин в миризмата на мъжа. – Вълнува се. Може би е уплашен.
– Не е уплашен – каза тя меко. – Не и от жена, която събира маниока и
носи бебе. Чувам го сега, движи се около големия бразилски орех.
– Да, чувам! – каза Акин развълнувано.
– Тихо! И се дръж. Може да ми се наложи да вървя бързо.
Мъжът беше престанал да се движи. Внезапно изскочи пред очите им и Акин
видя, че държи нещо в ръце.
– По дяволите! – Лилит прошепна. – Лък и стрела. От съпротивата е.
– За пръчките, които държи, ли говориш?
– Да. Това са оръжия.
– Не се обръщай натам. Не мога да го видя.
– И той не може да те види. Наведи глава!
Той осъзна, че е в опасност. В съпротивата бяха човеци, които бяха решили
да живеят без оанкалите – и съответно без деца. Акин беше чувал, че
понякога крадяха
деца
конструкти,
най-човешки
изглеждащите деца
конструкти, които можеха да намерят. Това обаче беше глупаво, защото
нямаха никаква идея как може да изглежда детето след метаморфоза. Но
оанкалите, така или иначе, не им позволяваха да задържат децата.
– Говориш ли английски? – провикна се Лилит и Акин, напрягайки се да
погледне над рамото ?, видя как мъжът сваля лъка и стрелата си. –
Английският е единственият човешки език, който се говори тук – каза
Лилит.
Акин се успокои от това, че тя нито звучеше, нито миришеше като уплашена.
Страхът му намаля.
– Чух те да говориш с някого – каза мъжът на английски с лек акцент.
– Дръж се здраво – прошепна Лилит.
Акин сграбчи тъканта на платнената торба, в която тя го носеше. Държеше
се с ръце и крака и му се искаше да е по-силен.
– Селото ми не е далече от тук – каза тя на мъжа. – Там ще си добре
дошъл. Храна. Подслон. Скоро ще завали.
– С кого говореше! – поиска да разбере мъжът, приближавайки се.
– Синът ми.
Тя посочи Акин.
– Какво? Бебето ли?
– Да.
Мъжът се доближи, взирайки се в Акин. Акин отвърна на погледа му иззад
рамото на Лилит, а любопитството му окончателно надделя над страха. Мъжът
беше гол до кръс-та, с черна коса, гладко избръснат и набит. Косата му
беше дълга и се спускаше свободно по гърба му. Над челото си я бе отрязал
в права линия. Нещо в него му напомняше за снимката на Джоузеф, която
беше виждал. Очите на този мъж бяха тесни като на Джоузеф, но кожата му
беше почти толкова кафява, колкото на Лилит.
– Детето изглежда добре – каза той. – Какво му има?
Тя го погледна.
– Нищо – каза му с равен тон.
Мъжът се намръщи.
– Не искам да те обидя. Просто… Той наистина ли е толкова здрав, колкото
изглежда?
– Да.
– Не съм виждал бебе отпреди войната.
– Така и предположих. Ще дойдеш ли с нас в селото? Не е далече.
– Как така ти позволиха да имаш момче?
– Как са позволили на майка ти да има момче?
Мъжът направи една последна крачка и изведнъж се озова прекалено близо.