намери в Чкахичдак.
– Винаги ми носи неща – прошепна Никанж. То, изглежда, се успокои и прие
решението на Дичаан. – Прави специални усилия, за да намери необичайни
неща, които да вкуси и донесе. Остава толкова малко време до
метаморфозата му, след която ще започне да дава всичките си придобивки на
партньорите си.
– Година – каза Дичаан. – Ще го върна само след година.
Той легна отново, за да утеши Никанж, и не се изненада, когато установи,
че оолоито има нужда от утеха. Беше разстроено от начина, по който Тино
непрестанно изкарваше безсилието и объркването си на тялото си. Сега му
стана още по-мъчно. Предстоеше му да изгуби година от детството на Акин.
В собствения си дом, заобиколено от голямото си семейство, то се
чувстваше само и изтощено.
Дичаан се свърза с нервната система на оолоито. Усещаше как дълбоката
семейна връзка, която имаше с оолоито, стимулира Никанж. Тези връзки се
разширяваха и променяха с годините, но никога не отслабваха. И винаги
привличаха най-силно любопитството на Никанж.
По-късно Дичаан щеше да каже на Ло да се свърже с кораба и да го накара
да изпрати совалка. После щеше да каже на Акин, че е време да научи
повече за оанкалското в кръвта си.
2
Понякога на Акин му се струваше, че светът се състои от затворени групи
хора, които се държат с него мило или студено, според настроението им, но
които, колкото и да им се иска, не могат да го пуснат вътре, сред тях.
Той помнеше времето, когато сливането с другите изглеждаше не само
възможно, но и неизбежно: когато Тиикучак бе все още неродено и той
можеше да го достигне и вкуси, и опознае като най-близката си роднина.
Сега обаче то беше може би най-малко интересното от всичките му близки,
защото не бе успял да се свърже с него. Бяха прекарали възможно най-малко
време заедно.
Сега то искаше да отиде на Чкахичдак с него.
– Нека отиде, а мен остави тук – бе казал на Дичаан.
– И то е самотно – отвърна Дичаан. – И двамата трябва да научите повече
какво сте.
– Аз знам какво съм.
– Да. Ти си детето ми от същия пол, чиято метаморфоза наближава.
Акин не бе могъл да отговори на това. Беше време да започне да слуша
Дичаан, да се учи от него и да се приготви да бъде зрял мъжки индивид.
Усещаше силна склонност към подчинение.
Въпреки това беше прекарал дни изгубен в гората, опитвайки се да устои на
тази склонност, мразейки я силно всеки път когато тя се появеше отново и
започнеше да го тормози.
Никой не го потърси тогава. И никой не изглеждаше изненадан, когато се
прибра. Докато го чакаше, совалката бе разчистила още пространство,
хранейки се.
Той се вторачи в нея. Представляваше огромно нещо със зелена черупка –
мъжки индивид, доколкото корабните организми можеха да бъдат от един или
друг пол. Всеки от тях имаше потенциала да се превърне в женски индивид.
Но докато получаваше контролираща субстанция от тялото на Чкахичдак, щеше
да остане малък и мъжки. Щеше да разшири обхвата на Чкахичдак, като
изследва планети и луни от слънчевите системи, като донася информация
обратно, като доставя минерали, живот. Щеше да превозва пътници и да им
съдейства в проучванията. И щеше да пренася хора до кораба и обратно.
Акин никога не бе влизал в такова същество. Беше му забранено да се
свързва с нервната им система, докато не порасне. Толкова неща щяха да са
му позволени чак след като съзрее.
Когато порасне, ще може да защитава бунтовниците. Сега гласът му лесно
можеше да бъде игнориран, да остане нечут дори, освен ако някой от
възрастните членове на семейството му не послужи за „усилвател“ със
собствения си глас. Той си спомняше разказите на Никанж за собственото му
детство: за това, как е било право, знаело е, че е право, но въпреки това
не са му обръщали внимание, защото не е било зряло. През тези години
Лилит често била наранявана, защото никой не слушал Никанж, което я
познавало по-добре от всеки друг.
Акин няма да направи грешката на Никанж. Бе взел това решение отдавна. Но
сега… Защо Дичаан беше решил да го изпрати на Чкахичдак? Дали беше само
за да го предпази от опасности, или имаше и друга причина?