Той се приближи до совалката. Нямаше търпение да влезе вътре, но искаше
първо да обиколи нещото и да го разгледа, да го усети със сетивата, които
той и човеците споделяха.
Отвсякъде изглеждаше като идеално симетричен висок хълм. Издигнеше ли се
във въздуха, щеше да стане сферично по форма. Плочките на черупката му
щяха да се плъзнат встрани и да се заключат – цели три пласта от тях – за
да не може нищо да влезе или излезе.
– Акин.
Той се огледа, без да движи тялото си, и видя, че Ахажас идва откъм Ло.
Всички останали издаваха звуци, когато вървяха, но Ахажас, която бе по-
голяма и по-висока от почти всеки друг, сякаш се носеше над земята, без
шестнайсетопръстите ? крака да я докосват. Ако не искаше да бъде чута,
никой не можеше да я чуе. Женските трябваше да могат да се крият, ако е
възможно, и да се бият, ако от криенето нямаше смисъл. Никанж му бе
обяснило това.
Нямаше да види Никанж цяла година. Може би повече.
Неимоверно висока, тя се доближи, сгъна се и зае седяща позиция отсреща
му така, както някои човеци се навеждаха или коленичеха, за да говорят с
него, когато беше по-малък. Сега главите им бяха на едно ниво.
– Исках да те видя, преди да тръгнеш. Може вече да не си дете, когато се
върнеш.
– Ще бъда. – Той сложи ръката си сред пипалата на главата ? и усети как
те я хващат и проникват в нея. – До промяната ми има години.
– Тялото ти може да се промени по-бързо, отколкото си мислиш. Стресът от
необходимостта да се адаптираш към новата обстановка може да ускори
процесите. Трябва да видиш и останалите.
– Не искам.
– Знам. Не искаш да тръгваш, за да не ти се налага да се сбогуваш. Даже и
при приятелите си бунтовници не отиде.
Тя не ги подушваше по него. Беше се почувствал много неловко, когато беше
разбрал, че тя и останалите могат да подушат кога е бил с жена. Той се
миеше, разбира се, но те винаги знаеха.
– Трябваше да отидеш при тях. Може да се промениш много по време на
метаморфозата. Човеците не приемат тези неща лесно.
– Лилит?
– Знаеш я много добре. Каквото и да говори, никога не съм я виждала да
отхвърли някое от децата си. Но наистина ли искаш да тръгнеш, без да я
видиш първо?
Мълчание.
– Ела, Акин.
Тя пусна ръката му и се изправи.
Той тръгна след нея към селото, чувствайки се обиден и манипулиран.
3
Устроиха цяло пиршество навън в негова чест. Хората прекъснаха
заниманията си и се събраха в центъра на селото заради него и Тиикучак.
Тиикучак, изглежда, се забавляваше на празненството, а Акин просто чакаше
то да мине. Маргит, за която се знаеше, че е на ръба на метаморфозата си,
седна до него. Все още беше любимата му сестра, въпреки че напоследък тя
прекарваше повече време със сестрата, с която беше свързана. Тя протегна
сивата си ръка към него и той почти я беше хванал в своите, когато
забеляза какво му показва тя. Винаги бе имала прекалено много пръсти за
родено от човек дете: по седем на всяка ръка. Но ръката, която сега
протягаше към него, имаше само пет дълги, тънки и сиви пръста.
Той се вторачи в нея, след което внимателно пое протегнатата ръка и я
огледа. Нямаше рани и белези.
– Как…? – попита.
– Събудих се тази сутрин и ги нямаше. Нищо не беше останало, освен един
нокът и малко сбръчкана мъртва кожа.
– Болеше ли те ръката?
– Усещането от нея беше приятно. И все още я чувствам така. Спи ми се,
засега няма нещо друго. – Тя се замисли. – Ти си първият, на когото
казвам.
Той я прегърна, едва успяваше да удържи сълзите си.
– Може би няма да те позная, когато се върна. Ти ще си някой друг, може
би с партньори и бременна.
– Може и да съм с партньори и бременна, но ти ще ме познаеш. Ще се
погрижа за това!
Той само я изгледа. Всеки се променяше, но съвсем ирационално, той не
искаше тя да се променя.
– Какво има? – попита Тиикучак.
Акин не знаеше защо го прави, но след като погледна към Маргит и се
увери, че няма нищо против, той хвана ръката ? и я показа на Тиикучак.