Тиикучак, която, въпреки че бе родена от оанкали, изглеждаше много по-
човешки от Маргит, започна да плаче. Целуна ръката и я пусна натъжено.
– Нещата ще се променят твърде много, докато ни няма – каза то, а сивото
му лице беше мокро от тих плач. – Ще бъдем чужденци, когато се върнем.
Няколкото му малки сетивни пипала се събраха в буци по тялото му и то
заприлича на онова, което Акин чувстваше вътре в себе си.
Сега и останалите се зачудиха какво има, а Лилит дойде при тях с
изражение, което казваше, че вече знае какво става.
– Маргит? – каза тя нежно.
Маргит подаде ръка и се усмихна.
– Така си и помислих – каза Лилит. – Сега празненството е и твое. Ела.
Тя отведе Маргит, за да я покаже на другите.
Акин и Тиикучак се изправиха едновременно, без да говорят. Понякога
вършеха неща в унисон, също като свързаните братя и сестри, но феноменът
всеки път ги изненадваше и някак не успяваше да им донесе чувството за
сигурност и спокойствие, което носеше на двойките, свързали се в ранно
детство, както си му е редът. Сега обаче и двамата отидоха заедно при
Айре, най-голямата им сестра. Тя беше зрял конструкт – най-възрастният
такъв в Ло – и докато си говореше с един от оанкалските синове на Лий, бе
съсредоточила няколко от пипалата на главата си върху тях, за да ги
наблюдава. Тя бе родена на Чкахичдак. Беше минала през метаморфозата си
на Земята, където се бе свързала с партньори и родила няколко деца. Това,
което предстоеше на двамата, беше вече зад гърба ?.
– Седнете до мен – каза Айре, когато те дойдоха при нея. – Ето тук.
Седнаха от двете ? страни. Тя мигновено уви дългите пипала на главата си
с тези на Тиикучак. Акин, както се бе оказало, имаше само едно истинско
сетивно пипало и то, за негово неудобство, се намираше в устата му. На
бунтовниците им харесваше, защото не им се налагаше да го гледат, но това
пречеше на общуването му с оанкалите и конструктите. Той бързо бе станал
прекалено голям, за да бъде държан в ръце.
Но Айре, бидейки Айре, просто го прегърна с една ръка и го придърпа към
себе си така, че да му е лесно да се свърже с нея, докато тя използва
телесните си пипала, за да нап-рави връзката с него.
– Не знаем какво ще стане с нас – и той, и Тиикучак казаха в беззвучен
унисон. И за двама им това беше вик от страх, а за Акин – и вик от
безсилие.
Отнемаха му времето. Той познаваше жителите и езиците на едно китайско
село от съпротивата, на едно игбо село, на три испаноговорещи села,
населени с хора от много страни, на едно хинду селище и на две села, в
които хора от различни държави говореха на суахили. Толкова много
бунтовници. А имаше и още. Най-изненадващо го бяха прогонили от едно село
с англоговорещи, защото е по-кафяв на цвят от местните. Така и не разбра
защо, а и не посмя да помоли никого от Ло за обяснение. И въпреки това
имаше бунтовници, които не беше виждал никога, чиито идеи не беше чувал,
бунтовници, които вярваха, че единствената им надежда е в това, да крадат
деца конструкти, ако не искат да изчезнат като вид. Разказваха се истории
за село, чиито жители се събрали на площада и заедно пили отрова. Никой
от тези, с които Акин бе разговарял, не бе могъл да му каже името на
селото, но всеки бе чувал за него.
Щяха ли да са останали човеци за спасяване, когато най-накрая порасне
достатъчно, за да уважават мнението му?
И ще изглежда ли самият той достатъчно човешки, за да ги убеди?
Или всичко бе глупост? Би ли могъл да им помогне изобщо, независимо от
това, което предстоеше да се случи? Оан-калите нямаше да му попречат да
направи нещо, което не смятат за носещо вреда. Но ако нямаха консенсус,
нямаше и да му помогнат. А той не би могъл да помогне на хората сам.
Той не би могъл например да им осигури корабен организъм. Докато
продължаваха да бъдат дотолкова човеци, че да отговарят на вярванията си,
те нямаше как да могат да общуват с кораб. Някои от тях упорито вярваха,
че корабите не са живи – че са структури от метал, които всеки би могъл
да се научи да управлява. Не бяха го разбрали, когато Акин се бе опитал
да им обясни, че корабите сами управляват себе си. И ти или се