присъединяваш към тях, споделяйки опита им и позволявайки им да споделят
твоя, или няма размяна. А ако няма такава, ти не съществуваш за корабите.
– Знаете, че трябва да си помагате един на друг – каза Айре.
Акин и Тиикучак се отдръпнаха по рефлекс.
– Не можете да бъдете това, което трябваше да сте, но пак можете да си
помагате – Акин нямаше как да не усети увереността на Айре. – И двамата
сте сами. И двамата ще сте чужденци. Вие сте като зърно грах, срязано на
две. Позволете си да зависите един от друг за известно време.
Нито Акин, нито Тиикучак отговориха.
– Разделеното на половинки грахово зърно едно наранено нещо ли е, или
две? – попита тя нежно.
– Не можем да се излекуваме един друг – каза Тиикучак.
– Метаморфозата ще ви излекува, а тя може би е по-близо, отколкото си
мислите.
И те отново започнаха да се страхуват. Плашеше ги промяната, плашеше ги
завръщането в един различен, неузнаваем дом. Страхуваха се да отидат на
място, което ще е още по-малко тяхно, отколкото домът, който напускаха.
Айре се опита да ги откъсне от страха:
– Ти, защо искаш да отидеш на Чкахичдак? – попита.
Тиикучак не искаше да отговаря. Акин и Айре получиха само силно негативно
чувство от него.
– Там няма бунтовници – каза Айре. – Затова, нали?
Тиикучак не каза нищо.
– Ахажас казвала ли ти е, че ще си женска? – попита Айре.
– Още не.
– Искаш ли да бъдеш?
– Не знам.
– Мислиш, че може да ти се прииска да си мъжки?
– Може би.
– Ако искаш да си мъжки, трябва да останеш тук. Остави Акин да иде.
Прекарай време с Дичаан, Тино и сест-рите ти. Мъжки родители и сестри.
Тялото ти ще знае как да реагира.
– Искам да видя Чкахичдак.
– Можеш да почакаш. Ще го видиш, след като се промениш.
– Искам да отида с Акин.
Отново се появи силното негативно чувство. Беше казало това, което не
искаше да казва.
– Тогава сигурно ще станеш женска.
Тъга.
– Знам.
– Ти може би искаш да заминеш с Акин, защото все още се опитваш да
излекуваш старата рана. Както споменах, на Чкахичдак няма бунтовници.
Няма групи човеци, които да го разсейват и да отнемат от времето му. – Тя
се съсредоточи върху Акин. – А ти? Тъй като ти трябва да заминеш, как се
чувстваш по отношение на идването на Ти с теб?
– Не искам да идва.
По време на една толкова интимна форма на общуване не можеше да бъде
казана успешно нито една лъжа. Единственият начин да се избегне
неприятната истина, бе, като се избегне общуването изцяло и не се казва
нищо. Но Тиикучак вече знаеше, че той не иска то да идва с него. Всеки
знаеше. То го отблъскваше и в същото време привличаше по един така
непонятен и некомфортен начин, че той не обичаше дори да го доближава. То
изпитваше същите чувства към него. Би трябвало да е доволно, че той си
заминава.
Айре трепна. Не прекъсна контакта между тях, но ? се прииска. Усещаше
дълбокото привличане-отблъскване, което изпитваха един към друг. Опита се
да превъзмогне противоречивите емоции с помощта на собственото си
спокойствие и на чувството за единност със своята сестра, което извика от
спомените си. Акин разпозна чувството. Беше го забелязвал и у други
преди. То нямаше силата да потуши обърканите усещания в него.
Айре прекъсна контакта с тях.
– Ти е право. Трябва да се качите горе заедно – каза тя с неловко
шумящите си пипала. – Трябва да решите този проблем. Отвратително е, че
другите са избрали това да ви сполети.
– Не знаем как да го разрешим – каза Акин, – освен като чакаме
метаморфозата.
– Намерете оолои. Някое на ръба на зрелостта. Тук няма как да го
направите. Не съм виждала юноши оолои тук от години.
– И аз не съм – каза Тиикучак. – Слизат след втората си метаморфоза.
Какво биха могли да направят преди нея?
– Да премахнат с лекота обсесията ви един от друг. Ще видите. Дори и
непораснали, те са… интересни.
Акин стана.
– Не искам оолои. Кара ме да мисля за чифтосване. Всичко става прекалено