бързо.
Айре въздъхна и поклати глава.
– А как наричаш това, което правеше с всички онези жени от съпротивата?
– То беше различно. Нищо не можеше да се случи. Даже им казах, че нищо не
може да се случи. Но те го искаха… надявайки се, че греша.
– Намерете си оолои с Ти. Ако не е зряло, не може да ви чифтосва… но може
да ви помогне.
Оставиха я и се усетиха, че и двамата търсят с поглед, а след това се
отправят към Никанж. В този момент Акин нарочно се откъсна от синхрона с
Тиикучак. Това беше неприятен синхрон, който непрекъснато се получаваше
случайно и който му носеше същото чувство, което бе изпитал, когато
веднъж бе чул звуците от работилницата във Феникс, след като нещо доста
сериозно се бе случило с триона, и трябваше да я затворят за няколко дни.
Той спря, а Тиикучак продължи. Олюля се и той разбра, че е почувствало
същото откъсване, което бе усетил и той. Винаги се случваше така с тях.
Той знаеше, че то обикновено е доволно, когато той напуска селото за
седмици или месеци. Понякога, когато той си беше вкъщи, то не оставаше
при семейството им, ами отиваше при други семейства, където това, да бъде
само, да бъде аутсайдер, му се струваше по-поносимо.
Човеците нямаха идея до каква степен цялото общество на оанкалите и
конструктите е изградено от групи от двама или повече души. Тейт не
осъзнаваше какво е направила с отказа си да му помогне да се върне в Ло
при Тиикучак. Вероятно и затова по време на нито едно от пътуванията си
той не се бе връщал във Феникс.
Отиде при Лилит в момента, в който някой започна да я кара да разкаже
някоя история. Тя седеше сама и не обръщаше внимание на молбите, въпреки
че хората харесваха историите ?. Паметта ? я снабдяваше и с най-дребните
детайли от предвоенната Земя и тя знаеше как да подреди всичко така, че
хората да се смеят или плачат, или пък да се накланят напред, целите в
слух, притеснени, че може да изпуснат някоя от предстоящите думи.
Тя погледна нагоре към него и не каза нищо, докато той сядаше до нея.
– Исках да се сбогуваме – каза ? тихо.
Изглеждаше уморена.
– Мислех си за това, как Маргит пораства, за заминаването ви с Ти… Но
трябва да заминете. – Тя хвана ръката му и я задържа. – Трябва да
опознаете и оанкалската си страна. Но аз почти не мога да понеса мисълта,
че ще изгубя може би последната година от детството ти.
– Надявах се, че ще се свържа с повече бунтовници – каза той.
Тя не отговори. Не обсъждаше с него посещенията му при бунтовниците.
Понякога го предупреждаваше да внимава, друг път отговаряше на въпросите,
които ? задаваше. И той виждаше, че се притеснява за него. Но тя не
правеше нищо от това по своя воля… нито той. Веднъж, когато бе напуснала
селото за един от самотните си преходи, той я бе последвал и намерил
седнала на един пън в очакване да я настигне. Пътуваха заедно няколко дни
и тя му разказа историята си: защо името ? е станало епитет сред
англоговорещите бунтовници, как са я обвинявали за направеното от
оанкалите, защото тя била човекът, чрез когото оанкалите решили да
работят. Трябвало е да събужда от летаргичен сън групи от хора и да им
помага да се ориентират в новите условия. Тогава само тя знаела
оанкалски. Само тя била способна да отваря и затваря стени и да използва
увеличената си от оанкалите сила, за да защитава себе си и другите. Това
било достатъчно, за да я превърне в сътрудник, в предател в очите на
собствения ? вид. Било лесно да я винят, разказа му. Оанкалите били
могъщи и опасни, а тя – не.
Сега го погледна в очите.
– Няма как да стигнеш до всички бунтовници – каза му. – Ако искаш да им
помогнеш, вече имаш информацията от тях, която ти трябва. Сега е важно да
научиш повече за оанкалите. Разбираш ли?
Той кимна бавно, а кожата му го засърбя там, където имаше сетивни петна,
но не и пипала, които да се свият и да изразят напрежението, което
чувстваше в себе си.
– Ако има нещо, което би могъл да направиш, сега е моментът да откриеш
какво е то и как да го постигнеш. Научи всичко, което можеш.
– Ще науча. – Той сравни дългата ? кафява ръка със своята и се зачуди как