видимата разлика може да е толкова малка. Сигурно първите знаци на
метаморфозата му щяха да бъдат новопоникнали пръсти или паднали от
старите плоски човешки нокти. – Не бях мислил досега за пътуването като
за нещо полезно.
– Направи го такова!
– Да. – Той се поколеба. – Наистина ли вярваш, че мога да помогна?
– А ти?
– Имам някакви идеи.
– Запомни ги. Правилно си постъпил, като не си ги споделял досега.
Беше добре да чуе от нея потвърждение на това, което смяташе за правилно.
– Ще дойдеш ли с мен на кораба?
– Разбира се.
– Сега.
Тя огледа празнуващите, селото. Част от хората се бяха събрали в къщата
за гости, където някой разказваше история, а друга група бяха извадили
флейти, тъпани, китари и малка арфа. Музиката им скоро щеше или да вкара
разказвачите в една от къщите, или, което бе по-вероятното, да изкара
всички навън, за да пеят и танцуват.
Оанкалите не обичаха музиката. Те започнаха да се оттеглят по къщите си –
за да си запазят слуха, както се оправдаваха. Повечето конструкти се
наслаждаваха на музиката също толкова, колкото и хората. Няколко
оанкалско-родени мъжки конструкти бяха станали скитащи музиканти, чакани
с нетърпение във всяко обменно село.
– Не съм в настроение за песни, танци или истории – каза той. – Да се
разходим. Ще спя на кораба тази вечер. Сбогувах се с когото трябва.
Тя стана. Извисяваше се над него по начин, който го караше да се чувства
странно защитен. Никой не ги заговори или придружи по пътя им вън от
селото.
4
Чкахичдак. Дичаан се качи с Акин и Тиикучак. Можеха просто да изпратят
совалката обратно вкъщи. Беше се нахранила и запознала с няколко души,
които наскоро бяха достигнали зрялост. Беше задоволена и нямаше нужда от
упътване. Но Дичаан въпреки това тръгна с тях. Акин беше доволен.
Нуждаеше се от родителя си от същия пол повече, отколкото би си признал.
Тиикучак, изглежда, също имаше нужда от Дичаан. Стоеше винаги до него в
меката светлина на совалката. Организмът на совалката им бе създал
обикновена сива сфера в себе си и ги бе оставил сами да решат дали искат
да издигат платформи вътре, или подслони. Совалката поддържаше въздуха
свеж, като ги снабдяваше с кислород и вземаше за свои нужди издишвания от
тях въглероден диоксид. Можеше да използва и отпадъците, които
произвеждаха, както и да ги храни с всичко, което опишат – също като Ло.
Дори дете с едно-единствено функциониращо сетивно пипало беше способно да
опише храните, които е яло, и да си поиска техни дубликати. Совалката
щеше да ги синтезира, както правеше Ло.
Но само Дичаан можеше да се свърже истински със совалката и чрез сетивата
? да изпита какво е да летиш през космоса. Той не можеше да сподели
преживяното, преди да се е откъснал от совалката. След това хващаше Акин,
държейки го здраво, все едно е бебе, и му показваше открития космос.
Акин се понасяше, чисто гол, завърташе се около оста си, напускаше
влажната, камениста, сладка на вкус малка планета, която винаги бе
обичал, и се връщаше към източника на живот, който беше негова жена,
майка, сестра, убежище. Носеше новини за нея от едно от децата им – от
Ло.
Но той беше в празния космос, заобиколен от чернота, поглъщащ невъзможно
ярката светлина на слънцето, отдалечаващ се от синята дъга на Земята,
усещащ с тялото си огромното количество далечни звезди. Те бяха нежни
докосвания, а слънцето – силна, сграбчваща ръка, нежна и неизбежна. Никоя
совалка не можеше да пътува толкова близо до звезда, след което да се
измъкне от гравитационната ? прегръдка. Само Чкахичдак успяваше,
задвижена от слънцето вътре в нея: от изключително ефикасното си
храносмилане, което не пропиляваше нищо.
Всичко беше ярко, кристално чисто, наситено до непоносимост. Всичко
обстрелваше сетивата му. Впечатленията се сипеха като удари. Атакуваха
го, биеха го, измъчваха го…
И свърши.
Акин не би могъл сам да го прекъсне. Сега лежеше, изнемощял от шока, без
да се дразни от хватката на Дичаан, зажаднял за подкрепата му.
– Продължи само секунда – казваше Дичаан. – По-малко от секунда. И го