омекотих за теб.
Лека-полека Акин започна да възвръща способността си да се движи и мисли.
– Защо се усеща така? – попита.
– Защо совалката чувства това, което чувства? Защо ние преживяваме
чувствата ? толкова силно? Ека, защо ти чувстваш това, което чувстваш?
Как ще приеме твоите усещания едно коати или агути?
– Но…
– Совалката чувства това, което чувства. Усещанията ? биха те наранили,
може би осакатили или убили, ако ги приемеш пряко. А твоите реакции биха
я объркали и отклонили от курса.
– А когато съм възрастен, ще мога да възприемам света през сетивата ?,
както ти?
– О, да. Ние никога не разменяме способностите си да работим с корабите.
Те са ни много повече от партньори.
– Но… какво им даваме ние всъщност? Благодарение на тях ние пътуваме из
космоса, но те могат да го правят и без нас.
– Ние ги изграждаме. Те също са част от нас, нали знаеш.
Той погали една гладка сива стена, след което се свърза с нея с няколко
от пипалата по главата си. Акин осъзна, че моли совалката за храна.
Доставянето ? щеше да отнеме известно време, защото тя нямаше никакви
запаси. Имаше случаи, в които заедно с човеците качваха и нужните им
хранителни продукти, но това се дължеше на малкия опит, който някои
совалки имаха в направата на задоволяващи човешките вкусове храни. Досега
не бяха натровили или оставили гладен нито един пътник. Но понякога
храната, която произвеждаха, имаше толкова странен вкус за човеците, че
те предпочитаха да изкарат пътуването в глад.
– Тяхното начало е като нашето – продължи Дичаан.
Той докосна Акин с няколко протегнати надалече пипала от главата си и
Акин се приближи още повече, за да получи образа на оанкалите в една от
най-ранните им форми, ограничени от родната си планета и живота,
възникнал там. Създали предците на корабите от собствените си гени и тези
на много други животни. Интелектът им, когато се налагаше да го
използват, беше все още оанкалски. Нямаше кораби оолои и затова
свързването на половите им клетки се извършваше от оанкалско оолои.
– А конструкти оолои няма – каза Акин тихо.
– Ще има.
– Кога?
– Ека… когато сме по-сигурни за теб.
Акин се вторачи в него мълчаливо.
– Само за мен ли?
– За теб и останалите като теб. Вече всяко обменно село има по едно
такова дете. Ако в скитанията си беше минал и през обменните села, щеше
да знаеш.
Тиикучак се обади за първи път:
– Защо е толкова трудно човешки женски да родят мъжки конструкти? И защо
родените от човеци мъжки са толкова важни?
– Трябва да им бъдат дадени повече човешки характеристики, отколкото на
родените от оанкали мъжки конс-трукти – отговори Дичаан. – Иначе не биха
могли да оцелеят в човешките си майки. И понеже трябва да са човеци до
такава степен и все пак мъжки, а и от един момент нататък – способни да
се размножават, в някои отношения те трябва да се доближат опасно много
до това, да са изцяло човешки мъжки. Те носят в себе си много повече от
Човешкото противоречие, отколкото всички останали хора.
Отново Човешкото противоречие. Или Противоречието, както най-често го
наричаха оанкалите. Интелигентност
и йерархично поведение. Нещо
очарователно, съблазнително и смъртоносно. Причината за последната
човешка война.
– Не усещам нищо от него в себе си – каза Акин.
– Ти още не си достигнал зрялост – каза Дичаан. – Никанж вярва, че си
точно това, което то е имало намерение да създаде. Но хората трябва да
видят работата му в пълнотата ?, за да са готови да обърнат внимание на
конструктите оолои и зрялостта на новия вид.
– Значи, това ще е оанкалски вид – каза Акин приглушено. – Ще израсне и
ще се раздели на групи, както оанкалите винаги са правели. И
представителите му ще се наричат оанкали.
– Това ще е оанкалски вид. Вгледай се в клетките на собственото си тяло.
Ти си оанкали.
– А човеците ще изчезнат точно както са убедени, че ще се случи.
– Но ние ще сме оанкали. Те ще бъдат… нещо, което сме погълнали.