Дичаан легна, отпусна се и покани Тиикучак, което мигновено легна до него
и зарови пипалата на главата си в неговите.
– Ти и Никанж – каза той на Акин. – Никанж казва на човеците, че са
симбионти, а ти вярваш, че ние сме хищници. Ти какво погълна, Ека?
– Аз съм това, което Никанж е създал.
– И какво е погълнало то?
Акин гледа двамата известно време, чудейки се за взаимността, която
споделят в момента, и за неговото неучастие в нея. Но той не искаше още
едно болезнено, нехармонично сливане с Тиикучак. Не още. То щеше да
възникне скоро и пак случайно. Седеше и ги наблюдаваше, опитваше се да ги
види през очите на бунтовник. Постепенно започнаха да му изглеждат чужди,
грозни, почти плашещи. Рязко разтърси глава, за да прогони илюзията. И
преди бе успявал да я създаде, но никога така целенасочено или толкова
перфектно.
– Те са погълнати – каза той тихо. – И това беше ненуж-но и нередно.
– Те живеят, Ека. В теб.
– Оставете ги да живеят в себе си!
Мълчание.
– Какво сме ние, че да можем да причиним това на цели раси? Не сме
хищници? Не сме симбионти? Какво сме тогава?
– Раса, която расте и се променя. Ти си важна част от тази промяна. Ти
представляваш опасност, от която може и да не оцелеем.
– Никого няма да нараня.
– Да не мислиш, че хората нарочно са унищожили цивилизацията си?
– Как според теб ще унищожавам аз?
– Не ти лично, ами мъжките, родени от човеци като цяло. И въпреки това
трябва да има и такива като вас. Вие сте част от обмена. Нито една
размяна досега не е била напълно безопасна.
– Да не искаш да кажеш – каза Акин намръщено, – че този нов клон на
оанкалите, в който ще се превърнем, може да стигне до война и
самоунищожение?
– Не мислим така. Оолоите са много внимателни, проверяват се сами, както
и едно друго. Но ако грешат, ако са направили грешки, които са пропуснали
да забележат, то тогава Динсо ще загинат в един момент. Тоат вероятно
също ще изчезнат. Само Акджай ще оцелеят. Не е задължително унищожението
да дойде от война. Тя беше просто най-бързото от многото изтребления,
които очакваха човечеството, преди да ни срещне.
– Трябва да му се даде още един шанс.
– Има го. С нас. – Дичаан насочи вниманието си към Тиикучак. – Не съм ти
позволявал да вкусиш възприятията на кораба. Искаш ли?
Тиикучак се поколеба, отвори уста, за да им покаже, че възнамерява да
говори на глас.
– Не знам – каза накрая. – Да ги опитам ли, Акин?
Акин се изненада, че попита него. За първи път, откакто бяха стъпили на
кораба, Тиикучак се обръщаше пряко към него. Прегледа чувствата си, за да
намери отговор. Дичаан го бе разстроил, а и мразеше да го вкарват в друга
тема на разговор така рязко. Но въпросът на Тиикучак не беше проява на
фриволност. Трябваше да отговори.
– Да – каза. – Направи го. Боли и няма да ти хареса, но ще ти донесе нещо
повече от болка, нещо, което ще изпиташ по-късно. Мисля, че може би… може
би това усещане е сянка на това, което ще сме, когато пораснем и станем
способни да възприемаме пряко. Струва си цената, която ще платиш.
Заслужава си да го искаш.
5
Акин и Тиикучак спяха, когато совалката достигна Чкахичдак. Дичаан ги
събуди с докосване и ги изведе в един псевдокоридор, който беше в същия
цвят като вътрешността на совалката. Пространството беше ниско и тясно –
голямо точно толкова, колкото тримата да могат да преминат през него един
след друг. Акин, който вървеше накрая, видя как стените се затварят като
сфинктер на няколко крачки зад него. Движението го очарова. Нито една
структура в Ло не беше толкова масивна, че с движенията си да може
създава временен коридор, който да ги преведе през дебел слой жива тъкан.
И сигурно напред плътта се разтваряше пред тях. Опита се да погледне
покрай Тиикучак и Дичаан и да види движението. От време на време успяваше
да го зърне. Това му беше лошото да си дребен. Той не беше слаб, но почти
всеки, когото познаваше, беше по-висок и широк от него… и винаги щеше да
бъде. По време на метаморфозата си Тиикучак, ако станеше женска, щеше да